CYNOLOGY

Prozac for Puppy? More American Pets Are Prescribed Psychiatric Drugs

2012-02-12T09:59:00.000+02:00

Prozac for Puppy? More American Pets Are Prescribed Psychiatric Drugs

Psychiatric medications such as Prozac are being prescribed more often to man's best friend to help treat a variety of conditions and behaviors usually found in humans.

In the United States where people have left fortunes to their pets, spend extravagantly on their grooming, even buy them plane tickets, pet meds are flying off pharmacy shelves, from Anipryl, for sharper memory, to Zoloft to ward off anxiety.

Just like some owners, dogs, cats and other pets can also suffer from anxiety, depression and compulsive disorders. Last year, Americans spent nearly $7 billion dollars on pills for their pets and the sales growth is dramatic, up 35 percent in just four years, according to David Lummis, a senior pet market analyst for Packaged Facts.

Dr. Nicholas Dodman, a pioneer in treating mental health of animals, is a veterinary version of a psychiatrist and a leading advocate of mind-altering drugs. He founded the Animal Behavior Center at Tufts University near in North Grafton, Mass., where he has treated almost everything, including dogs who chase shadows or spin in dizzying circles, with the help of prescription medication.

"There's absolutely no doubt that psychiatric medicines that work on people also work on pets. I mean we've shown it over and over again, ad nauseum," he said.

Horses led the way to prescribing medicine for domestic animals. About 30 years ago, Dodman said he and a colleague discovered they could treat compulsive behaviors with medicine known to change human brain chemistry. Dodman called it his "eureka moment."

"I went, 'now I've found that thing that I want to hold on to and I want to do for the rest of my life,'" he said. "You can control animals' behavior."

And Dodman has seen a parade of troubled animals since opening his center. Owner Erin Reilly brought her dog Frisbee, a mixed breed, to the center because he compulsively chases his hind legs 10 to 12 times a day.

"We actually feel bad for him," said Reilly's husband Leigh Chinitz. "When we see him do it, it just looks like it can't be either good for him or very comfortable."

Dodman prescribed Frisbee Prozac and a medication often used for Alzheimer's patients. And Frisbee wasn't alone. Another dog, a German shepherd named Summer who suffers from anxiety, was prescribed three psychiatric medications.

"We've got a mood stabilizer and anti-anxiety medicine working together hopefully to make Summer calmer," Dodman explained.

A Springer spaniel named Dakota was brought to the center because he used to only attack men in his family, and suddenly started attacking women. Dodman suggested a new leash, a low-protein diet and Prozac.

"You'd be better off having Prozac in the background because it decreases aggression," he said.

Not all pets leave the veterinarian's office with a prescription. One problem pet was a cat named Doogie that relieved itself all over the house, and Dodman recommended the owners switch to unscented litter, which seemed to do the trick.

"I only use medicines if I think it will help," he said. "Some people will say, 'but I really wanted medicine,' and I say, 'your animal, your pet doesn't need it.'"

However, animal trainer Cesar Milan, better known as the "dog whisperer" on National Geographic's hit show, said he is skeptical of using psychiatric medicines on pets.

"Unfortunately, everybody is looking for the quick fix, for the 'I want to see dramatic change in my dog,'" he said. "Often it's the human that's obsessive and it's the dog that's just imitating the behavior."

In most cases, Milan claimed, exercise, proper diet and tough love -- showing your pet who's boss -- can cure psychological problems in pets.

"Rules, boundaries, limitations, understanding what their position in the family is, what is expected of them," he said. "My clients are Harvard graduates but they can't walk a Chihuahua."

But for two years the Chinitz-Reilly family who took in Frisbee, the spinning mutt, at 7 months old, said they have tried everything from professional training, discipline, long walks to wear him out and even yoga to calm the dog down.

"I'll take a breath in and inhale slowly the same way I would do in a yoga pose, and it really seems to almost transmit physically into his body and he calms down at the same time," said Erin Reilly.

But his zen state doesn't last and it's not long before Frisbee becomes "possessed" again. Milan admitted that in extreme cases, like Frisbee's, medicine can be a last resort.

Considering the other option pet owners consider is to give up their animals, Dodman insists that psychiatric medication can help save pets' lives. The Humane Society of the United States said more than four million American dogs and cats are put down each year.

"I think the goal of a veterinarian is to do the best thing for the animal," Dodman said. "I mean, whatever will help it to feel better and, truthfully, spare its life. So many are relinquished because of behavior problems."

Dodman's research with animals could also one day improve human health. His studies have already led to promising results for obsessive-compulsive disorder, Turret's syndrome and autism in people.

"We're very similar," he said. "I like to say we're all mammals in this together."

Видео материали, показващи фалша на Сизар Милан

2012-01-17T21:18:00.000+02:00

VIDEOS

CESAR MILLAN KICKING DOGS http://youtu.be/Gq62POnD7sA

CESAR MILLAN KICKING DOGS http://youtu.be/RFCGtatpCwI

Are the Dog Whisperer's methods harmful? http://youtu.be/hpcNOwbRyOE

Why Cesar Millan is Yesterday's Dog Trainer http://youtu.be/f5A7-kYe5jY

Сентенции за кучето

2011-08-24T21:46:00.000+03:00

"Няма по-добър психиатър в света от куче, което ближе лицето ти"

Ben Williams

"Голямото удоволствие да имаш куче е, че когато ти се правиш на глупак пред него, то не само, че няма да ти се скара, но ще направи и себе си на глупак"

Samuel Butler

"Кучетата са чудеса с лапи"

Susan Ariel Rainbow Kennedy

"Човекът е идеята на кучето, затова какъв трябва да е Господ"

Holbrook Jackson

"Кучето е единственото животно, което е виждало своя Бог"

***

"Кучетата живеят прекалено кратко. Това е техният единствен недостатък"

Agnes Sligh Turnbull

"Моето куче - сърце в краката ми"

Edith Wharton

"Мисля, че кучетата са най-невероятните създания; те дават безусловна любов. За мен те са модел за това какво означава да си жив"

Gilda Radner

"Говоря му, когато съм тъжен; и съм сигурен, че той ме разбира. Когато ме поглежда толкова грижливо, и нежно ближе ръцете ми; след това трие носа си в дрехите ми, но аз никога не му правя забележка. За Бога, мога да си купя нови дрехи, но такъв приятел никога"

W. Dayton Wedgefarth

"Ако е обучен добре, човекът може да бъде най-добрият приятел на кучето"

Corey Ford

"Ако мислиш, че кучетата не могат да броят, опитай да сложиш три кучешки бисквити в джоба си и после дай на Фидо само две от тях"

Phil Pastoret

"Моята цел в живота е да бъда толкова добър човек, колкото кучето ми мисли, че вече съм"

***

"Колкото повече опознавам хората, толкова повече харесвам кучетата"

Mme. de Staël

"Кучетата не са целия ни живот, но правят животът ни цялостен"

Roger Caras

"Кучето е джентълмен. Надявам се да отида в неговия Рай, не в човешкия"

Mark Twain

"Най-висшата любов е тази на майката; после на кучето; после на любимия"

Полска поговорка

"Кучетата са ни дали всичко от себе си. Ние сме центърът на тяхната Вселена. Ние сме фокусът на тяхната любов, вяра и доверие. Те ни служат в замяна на остатъци от храна. Без съмнение това е най-добрата сделка, която човекът е правил"

Roger Caras

"Кучето ми се тревожи за икономиката, защото храната му стана 99 цента за кутия. Това е почти 7 долара в кучешки пари"

Joe Weinstein

"Животът е като кучешки впряг. Ако не си водещото куче, сценарият никога не се променя."

Lewis Grizzard

"Няма вяра, която да не е била пречупена, освен вярата на истински вярното куче"

Konrad Lorenz

"Мислиш, че кучетата няма да отидат в Рая? Казвам ти, че те ще са там много преди някой от нас"

Robert Louis Stevenson

"Ако погледнеш куче и не изпиташ силно вълнение или привличане, сигурно си котка"

***

"Чудя се дали и другите кучета мислят, че пуделите са членове на странен религиозен култ"

Rita Rudner

Ако си куче и стопанинът ти ти предложи да носиш пуловер ... ти му предложи да носи опашка."

Fran Lebowitz

"Можете да кажете на едно куче какви ли не глуспости и то ще ви погледне с онзи поглед, който казва Господи, ти си ПРАВ! НИКОГА не бих се сетил за това!

Dave Barry

"Човекът е животно, което върти сделки; никое друго животно не го прави, едно куче не би сменило кокала си с друго."

Adam Smith

”Ако кучето ви не харесва нещо най-вероятно и вие не трябва да го харесвате."

Unknown

"Старите кучета, както и старите обувки, са удобни. Може малко да са загубили форма или да са малко износени по ръбовете, но ви пасват идеално."

Bonnie Wilcox

"Който е казал, че щастието не се купува е забравил малките кученца."

Gene Hill

"По кучешки години вече съм мъртъв."

Unknown

"За да се наслаждавате истински на едно куче, не трябва просто да го обучите да бъде полу-човек. Важното е да сте склонни да приемете възможността да станете полу-куче."

Edward Hoagland

"Веднъж реших да не излизам с едно момче, защото той не беше въодушевен да се запознае с кучето ми. Изглеждаше така, сякаш не искаше да се запознае с майка ми."

Bonnie Schacter

"Кучетата са нашата връзка с рая. Те не познават злото или завистта, или недоволството. Да седнеш през един прекрасен следобед на склона с куче е като да се върнеш в Рая, където това да не правиш нищо не е отегчително това е мир и спокойствие."

MilanKundera

"По-добре да видя портрет на куче, което познавам, отколкото всички алегорични рисунки на света, които биха могли да ми покажат."

Samuel Johnson

"Когато вечер се чувствате уморен като куче, може би това е защото цял ден сте ръмжал."

Unknown

"Булдозите са очарователни с лице като на жабка, на която сте седнали."

Colette

"Те (кучетата) никога не говорят за себе си, но ви слушат когато вие говорите за себе си и с онова изражение, което говори, че разговорът им е интересен."

Jerome K. Jerome

Indirect comment about Cesar Millan

2011-08-03T16:15:00.000+03:00

Rupert Murdoch owns 67% of National Geographic television. The phone hacking case has caused Murdoch a lot of trouble (anything to earn yet more money, even breaking laws). Maybe it's time for the various humane societies to file charges again Murdoch (not Millan) of conspiring to encourage unlawful animal abuse?

Or maybe for someone who lives in the UK, where this whole thing is taking place, to walk into a police station and file such a complaint (sending also a press release to all non-Murdoch papers)?

Just doing some strategizing here. Murdoch is NOT going to take CM off his television channel just for the sake of animals (he didn't care even about a murdered child), as long as the show is earning Murdoch lots of cash.

Letter about The Dog Whisperer program

2011-07-06T20:42:00.000+03:00

Letter from the IAABC to National Geographic about

The Dog Whisperer program

2006

We, members of the Human-Animal Mutualism Division of the International Association of Animal Behavior Consultants (IAABC), are writing to express our concerns regarding the television show, The Dog Whisperer. We feel that the program may lead children to engage in unsafe behaviors.

The episodes that we have reviewed carry a rating of TV-G, General Audience. According to TV Parental Guidelines published on www.tvguidelines.org, this rating indicates that: “Most parents would find this program suitable for all ages. Although this rating does not signify a program designed specifically for children, most parents may let younger children watch this program unattended.” The show also carries a disclaimer indicating that the viewer should not attempt to replicate Mr. Millan's techniques. Young children will not understand the disclaimer. If the rating indicates that children do not need to be supervised while watching the show, there is no reason for parents to believe there is a need to do so.

Research demonstrates that children’s behavior is impacted by what they see on television.1 The techniques depicted on the show can lead to injuries. In fact, Mr. Millan himself was bitten on several episodes.

Furthermore, many episodes depict children engaged in activities that could lead to injuries. For example:

* A 10 year old child is taught to walk a 150 lb Rottweiler

* A child is asked to ride skateboards near a bulldog with a history of attacking skateboards

* A child is asked to lie down under an agility obstacle while an Australian shepherd with a history of fearful behavior towards children jumps over the child

Children who view the program may try to attempt the same techniques with their own pets and could be injured.

The public’s perception is that National Geographic is a “family channel.” This fact makes it even more likely that parents will allow their young children to watch this program unsupervised. For children’s safety, we encourage National Geographic to change the rating given to all The Dog Whisperer episodes. Additionally, we encourage National Geographic to stop depicting children engaged in unsafe behavior.

Behavior modification and training techniques that minimize the use of aversives and emphasize the use of reinforcement are less likely to trigger aggressive/fearful behavior in dogs. These methods are effective, efficient and are safer ways for both adults and children to modify animal behavior. Additionally, in cases where animals have aggressive behavior histories, safety precautions need to be taken, such as the use of a basket muzzle, if children are to be permitted near the animal. Children are often bitten on the neck, face and head, so the consequences of a bite to a child can be serious.2

If you would like additional information on methods that would be safer for both adults and children to implement, please contact us at iaabc@comcast.net. We look forward to hearing from you in this regard.

Sincerely,

Veronica Sanchez, M.Ed. Early Childhood Education, CABC

Chair, Human-Animal Mutualism Division, IAABC

www.iaabc.org

Jane Miller, MSSA, LISW, CDBC – Service and Therapy Animals

Member, Human-Animal Mutualism Division, IAABC

Darlene Arden, CABC Specialist in behavioral issues of small dogs Member, Human-Animal Mutualism Division, IAABC

Robin Pool BS, CABC – Service and Therapy Animals Executive Director, Paws-Up, Inc. Member, Human-Animal Mutualism Division, IAABC

Tara McLaughlin, CDBC, CPDT Member, Human-Animal Mutualism Division, IAABC

Susan Bulanda, MA, CABC Member Human-Animal Mutualism Division, IAABC

Again about the cloun Cesar Millan // Отново за клоуна Сизър Милан

2011-07-06T15:29:00.000+03:00

Pack of Lies

By MARK DERR

Published: August 31, 2006

Miami Beach

WITH a compelling personal story as the illegal immigrant made good because of his uncanny ability to understand dogs, Cesar Millan has taken the world of canine behavior — or rather misbehavior — by storm. He has the top-rated program, “Dog Whisperer,” on the National Geographic Channel, a best-selling book and a devoted following, and he has been the subject of several glowing magazine articles.

He is even preparing to release his own “Illusion” collar and leash set, named for his wife and designed to better allow people to walk their dogs the “Cesar way” — at close heel, under strict control.

Essentially, National Geographic and Cesar Millan have cleverly repackaged and promoted a simplistic view of the dog’s social structure and constructed around it a one-size-fits-all, cookie-cutter approach to dog training. In Mr. Millan’s world, dog behavioral problems result from a failure of the human to be the “pack leader,” to dominate the dog (a wolf by any other name) completely.

While Mr. Millan rejects hitting and yelling at dogs during training, his confrontational methods include physical and psychological intimidation, like finger jabs, choke collars, extended sessions on a treadmill and what is called flooding, or overwhelming the animal with the thing it fears. Compared with some training devices still in use — whips and cattle prods, for example — these are mild, but combined with a lack of positive reinforcement or rewards, they place Mr. Millan firmly in a long tradition of punitive dog trainers.

Mr. Millan brings his pastiche of animal behaviorism and pop psychology into millions of homes a week. He’s a charming, one-man wrecking ball directed at 40 years of progress in understanding and shaping dog behavior and in developing nonpunitive, reward-based training programs, which have led to seeing each dog as an individual, to understand what motivates it, what frightens it and what its talents and limitations are. Building on strengths and working around and through weaknesses, these trainers and specialists in animal behavior often work wonders with their dogs, but it takes time.

Mr. Millan supposedly delivers fast results. His mantra is “exercise, discipline, affection,” where discipline means “rules, boundaries, limitations.” Rewards are absent and praise scarce, presumably because they will upset the state of calm submission Mr. Millan wants in his dogs. Corrections abound as animals are forced to submit or face their fear, even if doing so panics them.

Mr. Millan builds his philosophy from a simplistic conception of the dog’s “natural” pack, controlled by a dominant alpha animal (usually male). In his scheme, that leader is the human, which leads to the conclusion that all behavior problems in dogs derive from the failure of the owner or owners to dominate.

(Conveniently, by this logic, if Mr. Millan’s intervention doesn’t produce lasting results, it is the owner’s fault.)

Women are the worst offenders in his world. In one of the outtakes included in the four-DVD set of the first season of “Dog Whisperer,” Mr. Millan explains that a woman is “the only species that is wired different from the rest.” And a “woman always applies affection before discipline,” he says. “Man applies discipline then affection, so we’re more psychological than emotional. All animals follow dominant leaders; they don’t follow lovable leaders.”

Mr. Millan’s sexism is laughable; his ethology is outdated.

The notion of the “alpha pack leader” dominating all other pack members is derived from studies of captive packs of unrelated wolves and thus bears no relationship to the social structure of natural packs, according to L. David Mech, one of the world’s leading wolf experts. In the wild, the alpha wolves are merely the breeding pair, and the pack is generally comprised of their juvenile offspring and pups.

“The typical wolf pack,” Dr. Mech wrote in The Canadian Journal of Zoology in 1999, “is a family, with the adult parents guiding the activities of a group in a division-of-labor system.” In a natural wolf pack, “dominance contests with other wolves are rare, if they exist at all,” he writes.

That’s a far cry from the dominance model that Mr. Millan attributes to the innate need of dogs by way of wolves.

Unlike their wolf forebears, dogs exist in human society. They have been selectively bred for 15,000 or more years to live with people. Studies have shown that almost from birth they are attentive to people, and that most are eager to please, given proper instruction and encouragement.

But sometimes the relationship goes very wrong, and it is time to call on a professional.

Aggression is perhaps the most significant of the behavioral problems that may afflict more than 20 percent of the nation’s 65 million dogs, because it can lead to injury and death. Mr. Millan often treats aggression by forcing the dog to exercise extensively on a treadmill, by asserting his authority over the dog by rolling it on its back in the “alpha rollover,” and through other forms of intimidation, including exposure to his pack of dogs.

Forcefully rolling a big dog on its back was once recommended as a way to establish dominance, but it is now recognized as a good way to get bitten. People are advised not to try it. In fact, many animal behaviorists believe that in the long run meeting aggression with aggression breeds more aggression.

More important, aggression often has underlying medical causes that might not be readily apparent — hip dysplasia or some other hidden physical ailment that causes the dog to bite out of pain; hereditary forms of sudden rage that require a medical history and genealogy to diagnose; inadequate blood flow to the brain or a congenital brain malformation that produces aggression and can only be uncovered through a medical examination. Veterinary behaviorists, having found that many aggressive dogs suffer from low levels of serotonin, have had success in treating such dogs with fluoxetine (the drug better known as Prozac).

Properly treating aggression, phobias, anxiety and fears from the start can literally save time and money. Mr. Millan’s quick fix might make for good television and might even produce lasting results in some cases. But it flies in the face of what professional animal behaviorists — either trained and certified veterinarians or ethologists — have learned about normal and abnormal behavior in dogs.

Mark Derr is the author of “A Dog’s History of America: How Our Best Friend Explored, Conquered and Settled a Continent.”

One more article about the cloun Zesar Millan // Отново за клоуна Сизар Милан

2011-05-11T11:25:00.002+03:00

'Dog Whisperer' Training Approach More Harmful Than Helpful

Denver (September 6, 2006)

The training tactics featured on Cesar Millan's “Dog Whisperer” program are inhumane, outdated and improper, according to a letter sent yesterday to the National Geographic Channel by American Humane, the oldest national organization protecting children and animals.

In the letter, American Humane, which works to raise public awareness about responsible pet ownership and reduce the euthanasia of unwanted pets, expressed dismay over the “numerous inhumane training techniques” advocated by Cesar Millan on “Dog Whisperer.”

Several instances of cruel and dangerous treatment -- promoted by Millan as acceptable training methods -- were documented by American Humane, including one in which a dog was partially asphyxiated in an episode. In this instance, the fractious dog was pinned to the ground by its neck after first being “hung” by a collar incrementally tightened by Millan. Millan’s goal -- of subduing a fractious animal -- was accomplished by partially cutting off the blood supply to its brain.

The letter requests that National Geographic stop airing the program immediately and issue a statement explaining that the tactics featured on the program are inhumane, and it encourages National Geographic to begin developing programming that sets a positive example by featuring proper, humane animal training. In its letter, American Humane said: “We believe that achieving the goal of improving the way people interact with their pets would be far more successful and beneficial for the National Geographic Channel if it ceased sending the contradictory message that violent treatment of animals is acceptable.”

“As a forerunner in the movement towards humane dog training, we find the excessively rough handling of animals on the show and inhumane training methods to be potentially harmful for the animals and the people on the show,” said the letter’s author, Bill Torgerson, DVM, MBA, who is vice president of Animal Protection Services for American Humane. “It also does a disservice to all the show’s viewers by espousing an inaccurate message about what constitutes effective training and appropriate treatment of animals.”

Torgerson noted that the safety of a woman and her German shepherd were jeopardized in one episode by the use of an electric shock collar, which forced the tormented dog to redirect its aggression at its owner, biting her arm. “Furthermore, the television audience was never told that Mr. Millan was attempting to modify the dog’s behavior by causing pain with the shock collar,” he said.

http://www.americanhumane.org/about-us/newsroom/news-releases/06-dog-whisperer.html

Истинският Говорещ с кучетата, а не клоуна Сизър Милан

2011-05-10T18:10:00.000+03:00

http://www.dogwhispererdvd.com/dog_whisperer_paul_owens.shtml

Сизър Милан - големият палячо

2010-10-31T22:50:00.000+02:00

За „говорещия с кучета”

или говорещата глупост

Поводът да напиша следните редове е провокирала ме публикация във вашето списание. Става дума за материала „Инстинктите създават поведението”, поставен под изключително ангажиращото заглавие „Психология”.

В общи линии публикацията се явява като своеобразна реклама на дейността на Сизар Милан, самообявил се за „говорещ” (по-точно – „шептящ”) с кучетата.

Преди няколко години Сизър Милан и неговите „оригинални” методи на дресировка започнаха да се рекламират и в нашата страна. Първата информация ми попадна от някои български интернет-форуми.

Моя позната ми изпрати поредица от дискове, на които бяха качени филмчета с дейността на Милан. Още първите кадри започнаха да предизвикват някакви съмнения в мен. Достатъчен бе фактът, че между действията на кучето и показването чрез камерата, се получаваха разминавания. Така например, Милан започва да обяснява как приучва кучето на някакъв прийом, което камерата показва. Малко след това кадъра е вече на готово отработената команда, без да се проследяват действията на „говорещия с кучета”. Съвсем случайно в друг негов филм забелязах (нещо, което камерата явно неволно е запечатала, защото не бе показано цялото действие) насилствено въздействие върху кучето. Малко след това, клетото животно бе показано как е изпълнило командата, а ухиления до ушите Милан продължаваше с теоретизирането си.

Когато един човек бива прекалено много порицаван или прекалено много хвален, ако искаме наистина да го разберем, трябва по-детайлно да го проучим. Кой и какъв е в същност Сизър Милан.

Фризьор на кучета, бивш собственик на салон за разкрасяване, установил в даден момент, че могат да се „правят пари” в много по-голямо количество, когато навлезеш в света на кучето, а не само в неговата космена покривка.

Клавдия Качинска, автор и собственик на списанието „Барк мегъзин” (Bark magazine) казва: „Сизър Милан е позьор, фалшив мъж, нямащ лиценз за специалист по поведение на кучетата”. По-нататък Качинска продължава: „Аз съм шокирана с какво лекомислие хората са готови да му се доверят”.

Кен Рамирез, специалист по поведение на кучетата и управител на център за обучение напълно отрича силовите прийоми, които Милан прилага, за да приучи „по-твърдите” кучета да изпълняват команди. Рамирез казва: „За някои от кучетата, които обучавам да откриват експлозиви, бих си позволил някои от методите на Милан, но към това бих пристъпил в изключително краен случай”.

Патриция МакКонъл, професор, доктор по зоология, автор на книгата „На Кучето с любов”, казва: „Разберете преди всичко своите емоции и емоциите на вашето куче. Много поведенчески проблеми биха се разрешили, ако собствениците се научат как да се отнасят с кучетата си, ползвайки постиженията на науката, а не на такива като него (имайки предвид Милън)”.

Дженис Брадли, специалист по поведение на кучетата, дресьор и автор на книгата „Кучетата хапят” определя методите на Милън като хвърляне „прах в очите” на неговите привърженици. Всички се възхищават на усмивката му, чувството му за хумор, а никой не се вглежда как в съответния момент той манипулира с кучето, което е в ръцете му.

(Забележка: В Ютюб може да бъде открит клип, на който Милан обяснява на аудиторията как се управлява куче, маха наляво-надясно с едната си ръка, а никой не забелязва, че в другата му ръка има мини дистанционно, с което се въздейства върху електрошок, поставен от долната страна на нашийника на кучето.)

Концепцията на Милън за доминантността се базира на стари поведенчески проучвания от началото на 60-те години на миналия век и то – при вълците, а не при домашното куче.

През 60-те години учените установяват, че вълците формират големи глутници, в които всеки индивид се бори да заеме позицията на водещ или казано с езика на етологията „алфа”. Сизър Милан, без да е запознат с поведението на вълците и различията на определени поведенчески реакции при кучетата, започва да налага тази „алфа” теория за смесени групи (хора-кучета). За съжаление тази теория за доминантността се подема от редица сериозни учени и за дълги години става господстваща в сферата на поведението на домашното куче. Никой не се замисля над факта, че кучето не е вълк, че йерархическа структура между индивиди от различни биологически видове не може да бъде сформирана.

„Алфа” теорията е силов метод на обучение на кучетата, който понастоящем е отречен от всички сериозни специалисти занимаващи се с поведение на кучето. Всички дресьори на кучета започват да се придържат към методите на Бил Колер и Артър Хагърти, които са изцяло силови. Преди години, когато се снабдих с книгата на Колер „Методите на Колер за обучение на кучета” не се впечатлявах от това, което вече е недопустимо в сериозната психология на кучето. Но по него време ние бяхме подвласти изцяло на „силовия” метод. Масово се рекламираха строгите нашийници и то – със зъбци за впиване в шията на кучето. В книгата „Служебно куче”, издателство на МВР (препечатка на оригинално съветско издание), се препоръчваше забранителните команди да се отработват с помощта на токови удари. По-късно на Запад се появиха цели компании, разработващи електрошокови нашийници. Никой не се замисляше какво става с психиката на кучето. Важен бе крайния резултат, задоволяващ потребността на хората.

За съжаление на цяла плеяда „силови дресьори”, „алфа” теорията бе развенчана от един от нейните създатели.

Дейвид Меч е човекът, който посвещава повече от 50 години от своя живот в изучаване поведението на вълците в естествена среда. Той е човекът, който пръв разгадава структурата на вълчата глутница в реални условия. Той е човекът, който се дистанцира от Милан, заявявайки, че това което е при вълците е много далеч от това, което Милан изкуствено пренася при кучето. Меч казва: „Ако това (алфа теорията) работи при вълците, то няма нищо общо с човешкото семейство”. Друг е въпросът, че в момента самият Меч прави ревизия на някои свои ранни констатации, но това не е тема за този коментар.

Редица световно признати специалисти по поведение на кучето апелират предаването на Сизър Милан да бъде свалено от екран. Никълъс Додман, безспорен авторитет в областта на поведението на кучето, преди повече от 5 години сезира редакцията на Нешънъл Джеографик да спре предаването на Сизър Милан като заблуждаващо собствениците на кучета, а от там – и вредно както за тях самите, така и за домашните им любимци. The American Humane Association излезе през 2006 г. с публично изявление по медиите за грешните техники, прилагани от Сизър Милан. Американската асоциация на ветеринарните лекари, занимаващи се с проблеми на поведението също отрича методите, прилагани от Сизър Милан.

И въпреки всичко Нешънъл Джеографик продължава с филмите на Милън. Въпреки всичко Милън продължава да се усмихва. А всъщност – дали не се присмива ?!

2010-10-03T23:51:00.000+03:00

Сизър Милан - големият палячо

2010-09-25T19:38:00.000+03:00

Статията ми е провокирана от публикация в сп. Моят приятел Кучето, бр. 9, 2010 г.

За „говорещия с кучета”
или говорещата глупост

Поводът да напиша следните редове е провокирала ме публикация във вашето списание. Става дума за материала „Инстинктите създават поведението”, поставен под изключително ангажиращото заглавие „Психология”.

В общи линии публикацията се явява като своеобразна реклама на дейността на Сизар Милан, самообявил се за „говорещ” (по-точно – „шептящ”) с кучетата.

Преди няколко години Сизър Милан и неговите „оригинални” методи на дресировка започнаха да се рекламират и в нашата страна. Първата информация ми попадна от някои български интернет-форуми.

Моя позната ми изпрати поредица от дискове, на които бяха качени филмчета с дейността на Милан. Още първите кадри започнаха да предизвикват някакви съмнения в мен. Достатъчен бе фактът, че между действията на кучето и показването чрез камерата, се получаваха разминавания. Така например, Милан започва да обяснява как приучва кучето на някакъв прийом, което камерата показва. Малко след това кадъра е вече на готово отработената команда, без да се проследяват действията на „говорещия с кучета”. Съвсем случайно в друг негов филм забелязах (нещо, което камерата явно неволно е запечатала, защото не бе показано цялото действие) насилствено въздействие върху кучето. Малко след това, клетото животно бе показано как е изпълнило командата, а ухиления до ушите Милан продължаваше с теоретизирането си.

Когато един човек бива прекалено много порицаван или прекалено много хвален, ако искаме наистина да го разберем, трябва по-детайлно да го проучим. Кой и какъв е в същност Сизър Милан.

Фризьор на кучета, бивш собственик на салон за разкрасяване, установил в даден момент, че могат да се „правят пари” в много по-голямо количество, когато навлезеш в света на кучето, а не само в неговата космена покривка.

Клавдия Качинска, автор и собственик на списанието „Барк мегъзин” (Bark magazine) казва: „Сизър Милан е позьор, фалшив мъж, нямащ лиценз за специалист по поведение на кучетата”. По-нататък Качинска продължава: „Аз съм шокирана с какво лекомислие хората са готови да му се доверят”.

Кен Рамирез, специалист по поведение на кучетата и управител на център за обучение напълно отрича силовите прийоми, които Милан прилага, за да приучи „по-твърдите” кучета да изпълняват команди. Рамирез казва: „За някои от кучетата, които обучавам да откриват експлозиви, бих си позволил някои от методите на Милан, но към това бих пристъпил в изключително краен случай”.

Патриция МакКонъл, професор, доктор по зоология, автор на книгата „На Кучето с любов”, казва: „Разберете преди всичко своите емоции и емоциите на вашето куче. Много поведенчески проблеми биха се разрешили, ако собствениците се научат как да се отнасят с кучетата си, ползвайки постиженията на науката, а не на такива като него (имайки предвид Милън)”.

Дженис Брадли, специалист по поведение на кучетата, дресьор и автор на книгата „Кучетата хапят” определя методите на Милън като хвърляне „прах в очите” на неговите привърженици. Всички се възхищават на усмивката му, чувството му за хумор, а никой не се вглежда как в съответния момент той манипулира с кучето, което е в ръцете му.

(Забележка: В Ютюб може да бъде открит клип, на който Милан обяснява на аудиторията как се управлява куче, маха наляво-надясно с едната си ръка, а никой не забелязва, че в другата му ръка има мини дистанционно, с което се въздейства върху електрошок, поставен от долната страна на нашийника на кучето.)

Концепцията на Милън за доминантността се базира на стари поведенчески проучвания от началото на 60-те години на миналия век и то – при вълците, а не при домашното куче.

През 60-те години учените установяват, че вълците формират големи глутници, в които всеки индивид се бори да заеме позицията на водещ или казано с езика на етологията „алфа”. Сизър Милан, без да е запознат с поведението на вълците и различията на определени поведенчески реакции при кучетата, започва да налага тази „алфа” теория за смесени групи (хора-кучета). За съжаление тази теория за доминантността се подема от редица сериозни учени и за дълги години става господстваща в сферата на поведението на домашното куче. Никой не се замисля над факта, че кучето не е вълк, че йерархическа структура между индивиди от различни биологически видове не може да бъде сформирана.

„Алфа” теорията е силов метод на обучение на кучетата, който понастоящем е отречен от всички сериозни специалисти занимаващи се с поведение на кучето. Всички дресьори на кучета започват да се придържат към методите на Бил Колер и Артър Хагърти, които са изцяло силови. Преди години, когато се снабдих с книгата на Колер „Методите на Колер за обучение на кучета” не се впечатлявах от това, което вече е недопустимо в сериозната психология на кучето. Но по него време ние бяхме подвласти изцяло на „силовия” метод. Масово се рекламираха строгите нашийници и то – със зъбци за впиване в шията на кучето. В книгата „Служебно куче”, издателство на МВР (препечатка на оригинално съветско издание), се препоръчваше забранителните команди да се отработват с помощта на токови удари. По-късно на Запад се появиха цели компании, разработващи електрошокови нашийници. Никой не се замисляше какво става с психиката на кучето. Важен бе крайния резултат, задоволяващ потребността на хората.

За съжаление на цяла плеяда „силови дресьори”, „алфа” теорията бе развенчана от един от нейните създатели.

Дейвид Меч е човекът, който посвещава повече от 50 години от своя живот в изучаване поведението на вълците в естествена среда. Той е човекът, който пръв разгадава структурата на вълчата глутница в реални условия. Той е човекът, който се дистанцира от Милан, заявявайки, че това което е при вълците е много далеч от това, което Милан изкуствено пренася при кучето. Меч казва: „Ако това (алфа теорията) работи при вълците, то няма нищо общо с човешкото семейство”. Друг е въпросът, че в момента самият Меч прави ревизия на някои свои ранни констатации, но това не е тема за този коментар.

Редица световно признати специалисти по поведение на кучето апелират предаването на Сизър Милан да бъде свалено от екран. Никълъс Додман, безспорен авторитет в областта на поведението на кучето, преди повече от 5 години сезира редакцията на Нешънъл Джеографик да спре предаването на Сизър Милан като заблуждаващо собствениците на кучета, а от там – и вредно както за тях самите, така и за домашните им любимци. The American Humane Association излезе през 2006 г. с публично изявление по медиите за грешните техники, прилагани от Сизър Милан. Американската асоциация на ветеринарните лекари, занимаващи се с проблеми на поведението също отрича методите, прилагани от Сизър Милан.

И въпреки всичко Нешънъл Джеографик продължава с филмите на Милън. Въпреки всичко Милън продължава да се усмихва. А всъщност – дали не се присмива ?!

Родени за интриги

2009-10-18T01:55:00.000+03:00

Тази вечер отново бях сюрпризиран с лично съобщение от рода: „Г-н Атанасов, какво ще кажете за това”.
След тези думи следваха разни линкове и препратки, явно от форума на каракачанкаджиите. Прочетох ги и вкарвайки мой текст между писаниците на умниците, помествам следния материал, в който написаното от мен е удебелено:
kennel Vucho
Global Moderator
Hero Member

Posts: 616

________________________________________
Воеводата Аврам Петков наистина се показа като най-тихомълкия воевода!
Събират се по терлици комисии за развъждане на БОК при министерството и на никой не казват! Развъдни програми и незнам си какво! Интересно е как никой до сега не разбра за тази работа! Ей в дълбока конспирация е това Българско Овчарско Куче! Що не се изпъчи снаговития председател на БОК при БРКС - гн Петков и да покани всички радетели на породата да присъстват - поне едно време така се правеше! Неее по този начин породата ще единствено негова!

Докторът, когото наистина бях приел за човек на науката, но той побърза да опровергае мнението ми с нелепите си „научни твърдения” е подхванал тема, която поставя няколко въпроса:
1. Как така хора, вглъбени в себе си и научността си са научили и как винаги научават само неща, от които може да спретнат поредна интрига. Та така – остава въпросът ми, от къде са научили.
2. Интересно било, как така никой не разбрал. А тези сектанти, когато се събират да скроят поредната си не дейност в полза на кучето, а интрига, да не би да тръбят по медиите за поредното си пъклено сборище?!
3. Защо не се изпъчел този лидер Аврам Петков и т.н. Веднага възниква въпроса, защо не се изпъчва никъде техният лидер, който и да е вече той?! Или неговото пъчене е само, когато отново „авторитетно” трябва да поднесе информация, целяща създаване на сплетни и мизерии.
4. Породата щяла да е негова (на Аврам Петков). Това ли ви е болката, господа некадърници за нещо свястно? Че породата няма да е ваша, за да смучете от държавата, да лъжете наивниците и да се облажвате за сметка на едни, които са ви гласували доверие и на други, които са достатъчно тъпи, за да ви варват безусловно?!

KaraKitan
Administrator
Hero Member

Posts: 1035

Re: И те са дали нещо на света
« Reply #53 on: October 16, 2009, 11:54:05 PM »
________________________________________
Просто "авраамовци" днес направиха пореден опит да получат нещо, което не заслужават по вторият начин. Тихичко и през задният вход. Нищо ново. Нищо невиждано. Както си му е ред за всяка конспирация у нас и при тази се намериха приближени до „войводата” дето да изпуснат съкровенната тайна навън. Дето се казва -чета с предател.
Да се върнем малко назад в историята.
Преди година на 22 октомври 2008г Аврам Петков и А.Мицулов тръгнаха да заблуждават Държавната комисия като представят едно хвърчащо листче изпратено им от UCI като Патентен сертификат за БОК. Наличието на Патентен сертификат е едно от основните изисквания в Закона за животновъдството за да се даде разрешение за селекция на кандидатстващата развъдна асоциация. Вероятно двамата герои са си мислели, че номерът ще мине след като медиите възторжено вече бяха приели лъжите им за великото признание от „световната” UCI. Да ама номерът не мина. Членовете на комисията не смятаха да си плюят на биографиите и реномето заради лъжата на група наглеци. Да не говорим за смeхотворните твърдения, които съставяха така наречената селекционна програма. Случката сме я коментирали вече тук: http://www.karakachan.org/forum/index.php/topic,91.0.html
Включително е публикувана и „селекционната програма” на вносителите.

Следващия окаян „специалист” продължава интриганстването с поднасяне на конкретна информация, само дето не посочва какво му трябва на него кой какво прави с неща, които не касаят нито неговата дейност, нито дейността на тези, които са около него. Или може би тук греша, защото тяхната дейност до момента е била само да създават интриги и да рушат съграденото от други.
„Аврамовци” направили нещо, което не заслужават. В качеството си на какъв, този интригант може да определя кой какво заслужава или не заслужава и защо си мисли, че само той себеподобните му заслужават нещо, за което нищо не са доказали, че са сътворили, освен да го използват в своя изгода.
Така-а-а, да продължим по-нататък. „Тихичко и през задния вход”. А от къде този умник знае кой през кой вход е влязъл? Да не би случайно да е вървял след „аврамовци”?
Да, както почти винаги и тук са се намерили предатели, но за съжаление на тези интриганти, предателят е по-скоро от техните редици и понеже предателят си остава предател той и тях до колкото знам е предал.
Но така е. Ще се поднася информация, която на някои им оттърва, ще се премълчава тази, в която те са демонстрирали за пореден път подлостта и интригантството си, за да могат разни клакьори да им пригласят, че „страх лозе пазел”, че „така по терлици било най-лесно” и незнам си какви още мъдрости, изказани от полуграмотници.
Същият наглец дори се връща назад в историята, задълбавайки интригата в чуждия лагер без да каже например поради какви техни интригантствания миналата година им спряха субсидиите, които са им основната цел.

kennel Vucho
Global Moderator
Hero Member

Posts: 616

Re: И те са дали нещо на света
« Reply #54 on: October 17, 2009, 09:53:34 AM »
________________________________________
Приближените до воеводата Аврам, обикаляха отпреди седмици из страната и даваха гръмки обещания! Подобно на сектанти се събират и шушукат за това как само тези които са ПОСВЕТЕНИ ще се облажат! Да но все пак някои от "доверените" се престараха - в стремежа си да бъдат по убедителни разказваха как ще се признае БОК, как видите ли Карака4анското куче ще изчезне от лицето на земята!
Та така се правят нещата - тихомълком, по терлици, по Монтански!

Докторът с вездесъщата си „научност” приглася с допълнителна информация кой кога и къде обикалял, кой как щял да се облажи (пусти кокъл, ще им избяга), как ще се признае БОК, която поначало вече някъде е призната и как щяло да изчезне каракачанското куче, което поначало отдавна го няма.

DIO
Full Member

Posts: 196

Re: И те са дали нещо на света
« Reply #56 on: October 17, 2009, 03:42:45 PM »
________________________________________
Quote from: kennel Vucho on October 16, 2009, 03:10:33 PM
Петков и да покани всички радетели на породата да присъстват - !
В тия сукаци затъпявам по цял ден и нете разбирам докторе
Като какви да бъдете канени като вие такава порода непрезнавате,нали уж породата е КК

Нещо ми се губи този момент, защо Петков не ги бил поканил, но виждам, че много точно им е зададен въпрос – те като какви искат да бъдат поканети, при условие, че нямат нищо общо нито с породата, нито с организацията. Или както едно време висяха с провиснали марсоли на сръбската граница БРФК да ги вземе в Белград, така и сега – да са тук, да могат директно и на място да заформят интрига, пък защо не и скандал.
И още нещо – те като се събират, така ли канят опонентите си. Дори и собствените им членове живеят с информация, която им се казва, но не и показва.

kennel Vucho
Global Moderator
Hero Member

Posts: 616

Re: И те са дали нещо на света
« Reply #57 on: October 17, 2009, 05:36:49 PM »
________________________________________
Дио става въпрос за това че всички останали клубове за БОК също не са знаели за Монтанската завера! Интересно е кой на кой ще прави евала? А що се отнася до това кой какво признава - да, кучето е Каракачанско а БОК е производно на него. Всъщност май трябваше да кажем Буковина!

И накрая „науката” финализира коментарите дълбокомъдрено, че и останалите клубове за БОК също не са знаели. Интересно откъде пък каракачанкаджиите знаят кой знае и кой не знае. Или както винаги, вместо да си гледат пряката работа и да докажат, че наистина работят, отново припкат напред-назад, надничайки в чуждите паници.
Кои са тези други клубове. БРФК не признава „аврамовци”, дакларира преди време, че се дистанцира по всякакъв начин от тях и дори заплаши членовете си, че който отиде на тяхно мероприятие, ще бъде изключен.
СРОК се отделиха от „аврамовци” поради несъгласия помежду си. За какво да са там. Или каракачанкаджиите си мислят, че всички са като тях – да се наврат навсякъде, за да се задълбават раздорите.

Организация На Развъдната Дейност В Кинологията

2009-10-13T21:19:00.002+03:00

Развъждането е комбинация между наука и изкуство. Голяма част от собствениците на кучета практикуват безразборно съешаване между братя и сестри, между братовчеди, между родители и потомци. Други се придържат изключително към неродствено съешаване. Трети съешават своето куче с първото попаднало им от противополжния пол, изхождайки единствено от факта, че съответното животно предизвиква зрително възхищение. За съжаление тази хаотичност и липса на всякаква система в размножителния процес от много хора се определя като развъждане. Такива собственици на кучета се захващат с тази дейност напълно случайно, ръководени единствено от факта, че имат куче и непременно трябва да получат потомство от него. Често водещ фактор се явява и пресметливостта, че от „производството” на кучета могат да се изкарват пари, независимо от качество на получените приплоди.

Не може да се иска всеки развъдчик да има сериозни познания по генетика, но всеки, претендиращ, че се занимава с развъждане трябва да е запознат поне със съществените моменти от биологията на кучето.

Гените са носители на наследствеността. Те са разпределени по такъв начин, че всеки от тях заема определено място върху хромозомата. Всеки ген съдържа конкретни наследствени качества и контролира проявяването на различни характеристики в животното.

Кучето има 78 хромозоми (39 двойки), съдържащи хиляди гени. Ако не настъпи мутация, гените се предават непроменени от поколение на поколение. Когато говорим за хромозомна наследственост влиянието на двата родителя е еднакво. Изключение правят само случаите на наследственост, свързана с пола. По правило гените, намиращи се на една хромозома се унаследяват заедно. Всеки белег или характеристика на кучето се определя от конкретни гени, от които едната половина са унаследени от бащата, а другата половина – от майката.

Унаследяване особеностите на екстериора, работните качества и възпроизводителните способности.

1. Цвят на космената покривка.

Цветът на космената покривка е един от важните признаци при селекцията на кучетата. Причината е, че всяка порода има допустим спектър в окраската си. Този спектър трябва да се съблюдава при формирането на разплодни двойки с цел съответната окраска да се предава на потомците и затвърждава като характеризиращ породен белег.
Не може да се говори за окраската на космената покривка на база немотивирани описателни данни, неподплатени със съответните генетически формули, които определят съответният цвят на косменото покритие.

Трябва да се знае, че унаследяването на окраската на космената покривка при кучетата е съпътствано с множество затруднения:

1. Често за една и съща окраска при различните породи кучета се използва различна терминология;

2. Някои форми на окраска се формират дълго, което не позволява своевременното оценка по този екстериорен признак.

3. Проявата на субективизъм при определяне на дадена окраска, особено, когато са налице нюанси в пигментацията на космената покривка.

4. Недостатъчно данни, които да са статистически достоверни.

5. Изменения в отенъците на окраската поради различна дължина и структура на космената покривка.

6. Характерът на унаследяване на една и съща окраска може да бъде алтернативен при различните породи.

Унаследяването на окраската на космената покривка се обуславя от няколко гена с множество алели в различни неалелни взаимодействия. Поради тази причина редица окраски на космената покривка при кучетата се характеризират с непълна пенетрантност.
Повечето гени имат плейотропно действие. Такива са и гените, обуславящи окраската на космената покривка.

2. Структура на космената покривка.

Структурата на космената покривка са влияе от няколко гена. Дължината е един от най-изучените признаци. При повечето породи кучета късата космена покривка доминира над дългата. В същото време сред учените съществуват различни мнения по отношение на въпроса колко двойки гени контролират този признак. В редица експерименти е доказано, че наличието на провисналости на косъма (грива по долната част на шията, провисналости по долната част на опашката, т.н. шалвари по бутовете и др.) доминира над тяхната липса. Къдравата космена покривка (при пудела) доминира над правата и вълнистата.

Предполага се, че три двойки гени обуславят различните типове структура на космената покривка:

L – къса космена покривка, l – дълга космена покривка;
R – начупеност на космената покривка, r – отсъствие на начупеност и наличие на твърдокосменост;
N – липса на космена покривка, n – ген, позволяващ развитието на нормална окосменост.

3. Цвят на очите.

Цветът на очите до известна степен корелира с цвета на космената покривка. Предполага се, че съществуват три алела за цвят на очите, които са с непълно доминиране.

Кучетата с генотип IrIr имат тъмни очи. Кучетата с генотип irir имат жълти очи, а в присъствието на ген dd цветът на очите ще бъде тъмносив. Алеломорфите на кафявия цвят bb отслабват действието на алела Ir до цвят на кестен. Алела irm отслабва алела Ir до орехов цвят, а алела iry – до светложълт.

4. Положение и размер на ушите.

Полустоящите, колиподобни уши (HaHa) имат пълно доминиране над висящите (HH) уши и над стърчащите (hh) уши.

5. Форма на лапите и наличие на допълнителни пръсти.

Научната информация по отношение унаследяемостта на тези признаци е крайно недостатъчна и често противоречива. Предполага се, че т.н. „котешка лапа” има пълно или частично доминиране над удължената „заешка лапа”.
Според някои учени допълнителните пръсти на задните крайници доминират над липсата на такива. В същото време, при опити с кръстосване на кучета от породите коли с далматинци такова доминиране не е констатирано.

6. Унаследяване формата и дължината на опашката. Известният генетик в сферата на кинологията Малкълм Уйлис през 2000 г. изнася данни за унаследяването формата и дължината на опашката:

- пълно или непълно доминиране на късата опашка (Т) над опашка с нормална дължина (t) с летално действие в доминантно хомозиготно състояние.
- наличие на автозомно-доминантен ген с непълна пенетрантност, обусляващ къса и дебела опашка. Отборът по този признак може да доведе до съкращаване на опашните прешлени, а при инбридинг – до поява на индивиди с разцепване на прешлените.

7. Унаследяване на крипторхизма. Крипторхизмът е свързан с проявяването на рецесивен ген, свързан с Х-хромозомата. При нормалните мъжки и женски Х-хромозомите носят доминантен ген С, който осигурява липсата на аномалията. Поради тази причина при нормалните мъжки разплодници половите хромозоми се изразяват като XCY, а при женските – XCXC. При наличието на ген за крипторхизъм, генотипът на мъжкия ще бъде XeY. Женската може да бъде хетерозиготна по този ген XCXC. Става ясно, че разпространението на крипторхизма в потомството се реализира чрез майката – носителка на гена С.

Рецесивност и доминантност.

Развъдчикът трябва да знае кои гени са рецесивни (скрити) и кои – доминантни (проявяващи).

Рецесивният ген може да не се проявява в поредица от поколения, докато не се „срещне” с друг такъв рецесивен ген. Ако някое куче е носител на рецесивни гени, които съдържат вредни за породата признаци, то ще ги предава незабелязано на потомците си, ще разпространява съответната рецесивност и в един далечен момент, ако негови потомци се съешат с кучета, които също носят в себе си подобни вредни рецесивни признаци, те ще „избухнат” с непоправими последици.

Наличието на доминантен ген е винаги явно – неговите признаци се проявяват в потомството. По този начин, ако даден доминантен ген е носител на вредни признаци, те се констатират лесно от развъдчика и това може да бъде отстранено бързо, без опасности за породата.

От генетична гледна точка има и трети, още по-объркващ момент. Не всички гени са абсолютно рецесивни или абсолютно доминантни. Така например някои фактори, определящи окраската на космената покривка могат да бъдат доминантни, но нямат външно проявление, ако не бъдат подкрепени от други гени, които могат да бъдат дори и рецесивни.

Има външни признаци, които при някои породи кучета са доминантни, а в същото време – при други са рецесивни.

Съешаването между две кучета не винаги дава съотношение, отговарящо на очакванията. За да бъдат достоверни резултатите от връзката между две кучета, е необходимо да се проследят повече потомци от няколко последователни кучила.

Развъдчикът трябва да умее в процеса на своята дейност да установи кои гени се явяват доминантни. От гледна точка на успешното развъждане обаче, е много по-важно да се знае кои гени се рецесивни.

Ако в новородено кученце е налице признак, който не се наблюдава при нито един от родителите му, това е показател, че признакът се контролира от рецесивни гени.

Най-често срещаните признаци, определяни от рецесивни гени са:
- Предна захапка;
- Задна захапка;
- Светла носна гъба;
- Светли очи;
- Малки уши;
- Стърчащи уши;
- Къса космена покривка (при характерна за породата дългокосменост);
- Мек косъм;
- Допълнителни пръсти;
- Глухота;
- Слепота;
- Страх от резки и силни звуци;
- Уриниране при възбуда;
- Склонност към образуване на камъни в бъбреците;
- Катаракта;
- Хемофилия и др.

Мутации.

Автор на теорията за мутациите е Хуго де Фриз (Hugo de Vries, 1984 – 1935). За пръв път той въвежда термина в свои трудове от периода 1901-1903 г. Според де Фриз мутацията е еднократно скокоподобно (дискретно) изменение на наследствения признак в резултат на промени, които определят неговия наследствен фактор. Обект на изследванията на де Фриз били растения Вечерна звезда от род. Енотера (Oenothera).
Две години преди де Фриз руският учен С. Кожински в своя труд „Хетерогенезис и еволюция” (1899 г.) посочва редица примери на резки наследствени изменения при растенията.

Дарвин също посочва примери на еднократни изменения, довели до раждане на агнета с къси крака, поставили началото на нови породи овце (анконска и мошановска).
След задълбочени и продължителни изследвания в областта на молекулярната генетика, от средата на миналия век (1958 г.) излизат съобщения в които се разяснява, че в основата на мутациите на гена стоят точкови изменения в неговата структура или казано с други думи – извършва се замяна на отделни азотни основи в ДНК.

Мутационната теория на де Фриз включва в себе си редица положения, които са правилни в същността си, но други, според по-нататъшното развитие на науката са грешни.
Хуго де Фриз разграничава три вида мутации – ретрогресивни, дегресивни и прогресивни.
Ретрогресивните мутации настъпват в резултат на изпадане на ген или преминаването му в латентно състояние. Този вид мутации не трябва да се приема като някаква форма на израждане. В съчетание с други мутации, ретрогресивните могат да изпълняват известна приспособителна роля.

Дегресивните мутации са противоположни на ретрогресивните. Изразяват се в преход на гена в активно състояние. Дегресивните мутации могат да се появяват в еднаква степен при различни условия. Към мутациите от този тип се отнасят албинизма и противополжността му – пигментацията на космената покривка, рогатостта и безрогостта и др., които се сменят в процеса на последователни действия на мутиране.
Прогресивните мутации са тези, които могат да поставят началото на нови, елементарни видове. За възникването на такива нови видове Хуго де Фриз пише, че произлизат от изходните си форми благодарение прибавянето на ново свойство или по прогресивен път. В същото време ученият не успява да посочи примери на прогресивни мутации. В същото време те съществуват. По-късно науката въвежда за тях определението неоморфни мутации.

През 1927 г. Херман Мюлер (Hermann Joseph Muller, 1890-1967) предлага класификация на мутациите, която се базира на действието на мутантния ген за разлика от неговата изходна форма. Според Мюлер се различават следните видове мутации:

- Аморфни,
- Хипоморфни,
- Хиперморфни,
- Антиморфни,
- Неоморфни.

В продължение на много години тази класификация е представлявала единствено исторически интерес, но с развитие на молекулярната генетика та придобива своята актуалност, а създателят й получава Нобелова награда по физиология и медицина за 1946 г.

Аморфните мутации водят до образуване на функционално неактивен генен продукт. В резултат на това признакът, който се контролира от този ген, не се развива. При кучетата към тези мутации се отнася албинизма, липсата на космена покривка, липсата на зъби. Подобни мутации при овцете и свинете предизвикват раждане на приплоди без крайници, при мишките се изразяват в липса на опашка и т.н. Често аморфните мутации са летални, когато са в хомозиготни гени. Смъртта настъпва през ембрионалния период.

Хипоморфните мутации водят до отслабване изразеността на даден признак (признаци) спрямо изходните форми. Често хипоморфния ефект се развива на молекулярно ниво и се изразява в по-ниска изразеност на активните ферменти, който контролират развитието на признака. Примери за хипоморфна мутация са джуджевидността при животните, отслабването на степените на окраска на космената покривка, недоразвитие на някои органи и т.н. В хомозиготно състояние хипоморфите може да бъдат летални.

Хиперморфните мутации водят до усилване на изразеността на признака. На молекулярно ниво хиперморфните мутации могат да доведат до отрицателни последствия. Например повишената активност на някои ферменти в мускулните клетки може да предизвика дистрофия (недоразвитие) на мускулите. В други случай хиперморфните мутации обуславят изключително високата продуктивност при някои видове животни (над 20 т. мляко за лактация от крава, почти ежедневно снасяне на яйца от кокошките, висок настриг вълна от овцете).

Антиморфните мутации водят до съществено изменение на характера на признака. Пример на антиморфна мутация при бозайниците е превръщането на потните жлези в млечни.
Неоморфните мутации водят до развитие на нов признак. За тях е характерно доминиране над изходната форма. Според еволюционната теория най-голямото и прогресивно развитие на видовете се дължи именно на неоморфните мутации.

В резултат на различията в структурата на гените и хромозомите и на измененията на броя на хромозомите в генома, е обособена класификация на мутациите според степента на въвличане на генома в мутационния процес.

Според тази класификация мутациите се разделят на:
- Генни,
- Хромозомни,
- Геномни.

Генните мутации настъпват в резултат на замяна на нуклеотидите в ДНК (или в РНК- съдържащите вируси и фаги). Повечето генни мутации се проявяват фенотипно, когато и двете копия на гена са засегнати в хомоложните хромозоми (т.н. хомозиготен генотип).

Хромозомните мутации (хромозомни аберации) настъпват при загуба на част от хромозомата, при присъединяване на хромозомен сегмент, при промяна на посоката на хромозомен сегмент, при обмяна на части между нехомоложни хромозоми и др. Всички тези процеси водят до загуба на част от наследствената информация. Когато се засяга структурата на отделна хромозома, хромозомната мутация се нарича още вътрехромозомна. Когато се засягат две нехомоложни хромозоми, хромозомната мутация се нарича междухромозомна. Хромозомните мутации в хомозиготно състояние са летални.

Хромозомните мутации имат специфични названия като делеция, дупликация, инсерция, инверсия, транслокация, фрагментация.

Делецията е в резултат на загуба на част от хромозомата и в хомозиготно състояние е летална.

Дупликацията представлява увеличение броя на хромозомите на едни и същи гени или последователност от поредица гени.

Инсерцията представлява преместване на участък от хромозомата или на отделни гени на друго място в дадена хромозома.

Инверсията представлява престрояване на участък от хромозомата, който се обръща на 180 градуса.

Транслокацията представлява преместване на ген или участъх от хромозоманата върху друга, нехомоложна хромозома.

Фрагментацията се изразява в широк спектър – от изменения в отделните фрагменти на хромозомата до пълното й разпадане. Настъпва при рязко ваздействие върху хромозомите чрез рентгеново лъчение, соли на тежки метали, химически мутагени, вируси и др.

Геномните мутации настъпват в резултат на изменение на броя на хромозомите в кариотипа. Геномът, в широк смисъл на значението, представлява комплекс от хромозоми, които потомъкът получава от всеки от своите родители или казано по друг начин – в потомъка се обединени два генома. В по-тесен смисъл на значението, геномът е хаплоидния набор хромозоми, представен от двата набора на диплоидната форма.

Поради тази причина е възможно да се разграничат два основни вида геномни мутации – еоплоидна и анейплоидна. Еоплоидната се изразява в кратно увеличение на броя на цели гентоми. Анейплоидната се изразява в изменение на броя само на отделни хромозоми.

Според направлението си мутациите се разделят на прави и обратни. Когато мутацията е предизвикала незначително изменение спрямо изходната форма, се нарича микромутация.

Според влиянието си върхо организма мутазиите се подразделят на витални, неотрални и летални. В този случай обаче, трябва да се отчете, че конкретният ефект на мутацията зависи от условията на развитие. При някои условия леталната мутация се оказва жизнеспособна, а виталната може да се превърне в сублетална.

Проблемът на мутациите е в това, че могат да се унаследяват (възпроизвеждат). По този начин във всеки един момент може да се появи някаква нова характеристика, която да е нежелана или най-малкото – не типична за породата.

Летални гени.

Летални са тези гени, които предизвикват смърт на организма преди достигане на половата му зрелост. Леталните гени са рецесивни. Такива например са гените, обуславящи хемофилията (неспособност на кръвта да се съсирва). Полулетални са тези гени, които не предизвикват смърт на конкретния индивид, но водят до „смърт” на породата. Полулетални са например гените, обуславящи двустранния крипторхизъм.

Кучета, които са двустранни крипторхиди могат да живеят безпроблемнно, но не могат да дават потомство. По този начин невъзможността за възпроизводство на породата води до нейното „умиране”.

Развъждането се осъществява чрез комбинация на двата основни вида – Инбридинг и Лайнбридинг. Понякога е необходимо да се използва и умерен Ауткросинг.

Инбридингът е съешаване на родствени кучета. Той не трябва да се прилага, ако развъдчикът не е абсолютно сигурен, че кучетата са здрави и без отклонения в поведението. Развъдчикът трябва да има подробни и много точни данни минимум четири поколения назад за кучетата, които ще инбридира. Инбредното развъждане изисква много строг отбор на полученото потомство. Кученцата, продукт на инбридинг, които не удовлетворяват изискванията на развъдчика се оставят без родословни документи и в бъдеще не се допускат до разплод. Непознаването на инбридинга може само за две три поколения да доведе до непоправими вреди в породата, които няма да могат да бъдат отстранени десетилетия напред.

Инбридингът и селекцията се допълват взаимно

Прилагането на тесен инбридинг довежда до изчерпване на генетическата вариабилност и по-нататъшен селекционен процес не е възможен. Това изисква прилагане на умерен инбридинг, като понякога се налага преминаване към ауткросинг.

Лайнбридингът е подобен на инбридинга. При него също се съешават родствени животни, но техният общ прародител е от трето-четвърто поколение назад. Същевременно, колкото по-далечно е родството, толкова по-голямо ще бъде варирането на признаците в полученото потомство. Поради тази причина развъдчикът трябва да се придържа към тесен лайнбридинг.

Ауткросингът (аутбридинг) е съешаване на неродствени кучета. Той може да се използва, когато е необходимо в породата да се внесе някаква конкретна, специфична характеристика или ако целта е да се коригира недостатък, излязъл на яве по време на линейното развъждане.

При ауткросинга влиянието на прадедите върху генотипа на родения потомък е следното:
Роденото кученце формира своя 100% генотип чрез получаване на 50% от генотипа на бащата и 50% от генотипа на майката. В тези 50% бащин генотип има 25% гени на дядото и 25% гени на бабата. От своя страна дядовските 25% гени включват в себе си по 12.5% гени от прадядото и 12.5% гени от прабабата. Това проследяване както по бащина, така и по маичина линия може да продължи теоретически безкрайно.
При неродствено развъждане се получават кученца с по-голяма устойчивост, високо ниво на хетерозиготност, висока степен на изменчивост. По този начин селекцията има ефективен резултат.

От друга страна хетерозиготните разплодници не са достатъчно препотентни и рано или късно отново се достига до инбридинг.

Тестове за характер, проведени с Аслан – куче от породата Кангал

2009-10-08T23:48:00.006+03:00

Може би някои от форумците ще си спомнят за една история, която разпространих в интернет пространството преди 2 или 3 години. Ставаше дума за моята позната Елизабет фон Бухвалд, която откри в Германия развъдник за Кангали, които бяха в много окаяно състояние. С помощта на властите, тя успя да изземе всички кучета. Развъдника бе закрит, а собственика осъден пожизнено да няма право да отглежда кучета.

Много от кученцата попаднаха в добри ръце по целия свят. По-долу помествам историята на едно от тях, което бе изпратено в САЩ.

Кученцето се казваше Аслан, а преди няколко дни получих писмо от стопанката му Бренда Бувос, която ми разказа за изключително голямото му постижение. Аслан получил Therapy Dog International Сertificate (TDI), по-долу е описана методиката.

Преводът е направен от Ели Баранова, за което й изказвам своята сърдечна благодарност !!!

Тестове за характер, проведени с Аслан – куче от породата Кангал

В началото на теста, тя (стопанката) и кучето са били поканени в голяма зала, тип конферентна, със съответната заседателна маса, на която са заели местата си доброволците провеждащи теста. Аслан е бил принуден да чака спокойно до стопанката си и други изчакващи хора с кучета в единия край на залата. След като е минало определеното време за изчакване без кучето да прояви каквото и да е нетърпение или нервност, те са били поканени по-близо до тестващите. Към Аслан поединично и едновременно са се приближавали различни на вид хора, с различни намерения към него. Единия от тестващите му е говорил тихо и го е погалил по главата, в това време две деца с топки са се заиграли пред кучето. Едното от децата също се е приближило до Аслан да го погали, в това време друг изпитващ го е подръпнал леко за опашката. Жена с бебе на ръце се е приближила, погалила го е, говорила му е, след което е поставила бебето в бебешка количка и го е разходила няколко пъти пред кучето. Други тестващи също са галили Аслан неколкократно, като в същото време са го подръпвали за ушите, поглеждали са и зъбите му.
В цялата тази ситуация, на стопанката е било забранено да се намесва с команди или реч. Аслан е бил благоразположен и щастлив от човешкото внимание, през цялото време е помахвал с опашка, а когато едно малко момиченце го е погалило отстрани по хълбоците, той дори е легнал по гръб, давайки й да му почеше корема.
Това е била първата част на теста. Тук стопанката споделя, че е била щастлива от факта, че през изминалите месеци преди този тест е водила Аслан неколкократно на карнавали, които са се провеждали в тяхната област и според нея, свикването с тази обстановка много е помогнало на кучето.

За втората част на теста са помолили стопанката да напусне помещението. В залата са влезли съвсем различни тестващи, които са запачнали симулация на скандал помежду си, като това е било придружено със звуци като от изстрел. Кучето е било нащрек, но е останало спокойно на мястото си. След това са счупили нещо на пода, като Аслан отново е проявил само любопитство, но без страх или агресия.
Това е била втората част на теста. Стопанката споделя, че през това време е била със затаен дъх пред залата, мислено поздравявайки се за решението си да води Аслан често на конни състезания, където той да свиква с такъв тип шумове!

Третата, последна част от теста е била на „терен”, като терена е представлявала същата сграда, но вече извън залата. Трябвало е Аслан, придружен от стопанката си и нова група тестващи, да се спусне максимално бързо по шумно, кънтящо стълбище, като по време на тяхното слизане, от долу по стълбите тичайки се изкачват двама младежи, които минават покрай кучето (то тича надолу, те тичат нагоре и всичко наоколо кънти от стъпки и гласове). В подножието на стълбището, изненадващо за Аслан преминава инвалидна количка с доброволец на нея, като едновременно с това в обратна посока върви мъж, който изпуска метален предмет на земята. След това Аслан, воден от стопанката си се приближава към асансьор, от който излиза разнородна, забързана тълпа хора, които преминават плътно край кучето. Друга тълпа хора приближава отзад и се качва заедно с Аслан в асансьора, нареждайки се плътно около него в тясното пространство. След като асансьора спира, тълпата хора излиза преди кучето.
През цялото време Аслан остава спокоен, само леко любопитен!!!

С това теста приключва. Стопанката е поканена да чуе резултата и е била поздравена, че тя и Аслан като екип, са пръвите издържали и трите фази на теста, в размките на един ден! Безкрайно щастлива, тя получава съответния сертификат, който позволява на Аслан да работи като терапевтично куче в голяма детска болница!

Отделно стопанката разказва, че в рамките на същата седмица, в която се е провел теста, Аслан е прогонил койот от задния им двор и е спасил възрастно семейство съседи от нежелано присъствие. Второто е станало, защото кучето познава колите на всички съседи и когато вижда на алеята непознат автомобил, предупреждава хората в къщата с мощен лай, от който натрапника се качва обратно на колата си и се отдалечава от там.

По думите на стопанката Аслан има завидна преценка за всяка ситуация и неговите стопани могат да разчитат почти 100% на нея. Казват, че той може безпогрешно да различи кога хората около него играят и кога имат лоши намерения; кой изстрел е от фойерверки примерно и кой от пушка. Стопанката споделя, че когато броди с Аслан в гората, той се превръща в съвсем различно куче, което е винаги нащрек и в готовност да я защити.

Невежество, нарцистизъм или... Всъщност, какво ли биха казали психиатрите

2009-08-18T00:59:00.002+03:00

Нормалност или психопатийност в нещото, наречено "КИНОЛОГИЯ"

2009-08-18T00:33:00.007+03:00

За Каракачанското Куче или как дявола чете Евангелието

2009-08-16T10:51:00.020+03:00

Може би читателят се възхищава на хубавата снимка и същевременно се възмущава защо е зачеркната. Следващият текст дава отговор на въпроса.

Едва ли има любител на нашето овчарско куче, който да не е запознат със споровете, които се водят около името му. В различни печатни издания, електронни медии и интернет се наблюдава едно постоянно преплитане на названия от рода „българско”, „влашко”, „вълкодав”, „каракачанско, „меча порода”, „овчарско”, „пастирско”, „родопско”, „чобанско” и т.н.

Сред населението особено силно битува названието „каракачанско”. Двама трима тенденциозно настроени комплексари, далеч от кинологията, докопали се до някой и друг научно недостоверен източник, опитват (и то доста успешно) да манипулират общественото мнение.

Тази публикация няма за цел да разнищва в детайли истините и лъжите, фактите и фалшификациите. Долните редове са продиктувани единствено от спекулирането с една единствена публикация, която „апологетите” на т.н. порода „каракачанско куче” използват като мотивация за логично неиздържаните си твърдения.

Още с първото си „пръкване” т.н. „специалисти” на породата в защита на своите нелепи теории цитират публикация от немския ветеринарен лекар Ханс Петерс, написал една кратка статия от 5-6 страници, в която споменава за кучето на каракачаните.

Въпреки многократно отправените им покани да поместят тази статия, да посочат как и до колко мотивирано авторът развива тезата за българска порода „каракачанско куче” те не предприеха нищо. Възниква въпроса – Защо? А отговорът не е много сложен – или защото те не познават съдържанието на статията, или защото информацията в тази статия не се явява в защита на нелепостите им.

Д-р Петерс посещава България през 30-те години на миналия век и в един кратък описателен текст поднася информация за кучето на каракачаните. Не може да се отрече фактът, че той ползва и няколко научни обекта. Това са два черепа на мъжко и женско куче (баща и дъщеря). Друг е въпросът, че те не могат да бъдат достоверен източник, даващ характеристика на цяла порода.

И така, да започнем по ред.

Ханс Петерс започва краткото си съобщение със своеобразно оправдание, че много трудно по земите на Балканите могат да се намерят автентични представители на първоначалните форми на домашното куче. Самият той казва: „Колкото повече се отдалечаваме от Централна Европа, толкова по-несигурни стават нашите знания за първоначалните форми на домашните кучета...”, продължавайки по-нататък, че в най-скоро време смесването ще бъде толкова голямо, че „...ще изчезнат съвсем”.

Няколко абзаца по-надолу авторът продължава „Срещнах породата първо при каракачаните – овчари-номади, чиито летни пасища се намират високо в Родопите...”. „Те държат кучетата за да пазят техните големи стада от овце, но районът на разпространение се простира със сигурност и извън Родопите – върху останалите централнобалкански планини; може би навсякъде нататък, където се отглеждат овцете от породата цакел...”

Ако анализираме казаното до тук, можем да направим няколко извода:

1. Още през 1938 г. д-р Петерс заявява, че все по-трудно може да се говори за чисти породи кучета, които стремежът към елитно развъждане в животновъдството постепенно ще претопи.
2. Д-р Петерс посочва, че първо (което не означава единствено) среща кучетата при каракачаните, за които правилно казва, че са номади.

Това логично отговаря и на следващите въпроси, че това са скитащи (мигриращи) пастири с непостоянно местообитаване по летните пасища високо в Родопите. Следващата аналогия е, че след като има летни пасища, има и зимни такива. А именно зимното пасище е мястото на постоянно местообитаване, родното място на тези, които преживяват чрез циркулиране от едно място на друго.

3. Д-р Петерс изключително точно и научно посочва породата овце – Цакел. Той не я нарича „каракачанска”, „пременка”, „рачка” или с всяко едно друго име, дадено й от местното население за съответния район.
4. Д-р Петерс набляга „районът на разпространение се простира със сигурност и извън Родопите – върху останалите централнобалкански планини”. И е прав. Прав е от една страна, че това е тип куче, което се среща на територията на Целия Балкански полуостров, но използващо топонимите за съответния географски район или балканска държава.
По-надоло авторът развива тезата си защо нарича тези кучета „каракачански”, а именно: „Въпреки това широко наличие (из целия Балкански полуостров, бел. моя) бих искал (нека читателят забележи условността – „бих искал”, а не „наричам” или „определям”, бел. моя) да именувам тази порода кучета на името на животновъдите и притежателите (а не „развъдчиците”, бел. моя), при които най-напред срещнах особено хубави, напълно чисти екземпляри – именно Каракачаните”.

Д-р Петерс продължава с условностите, че става дума за малка връзка с един тясно ограничен район и посочва името на кучетата на немски език – Karakatschan-Hund като веднага, за да бъде конкретен, казва, че това е име, което се използва: „и в България под названието „Каракачанско куче”.

Няма да анализирам в детайли горния абзац. До колкото можах, направих го в текста, между редовете, но не мога да не наблегна на последните думи на д-р Петерс, че става дума за название, което се използва „и в България”. Това е достатъчно ясен отговор на въпроса – д-р Петерс, говори за кучето, което ползват каракачаните и на когото го кръщава, но това НЕ Е българска порода, това са кучета, които под това име се назовават И в България.

И ако до тук коментарът се отнасяше за названието, разпространението и народностната принадлежност на породата, ще разгледам коментара на д-р Петерс върху фенотипните белези, върху това, което се явява видима характеристика на „породата” каракачанско куче. Надявам се, че читателят ще чете внимателно, ще се опита да си припомни всичко което е чел като екстериорна характеристика за „националната порода” каракачанско куче и ще си направи изводите с разум и съответни заключения.

Д-р Петерс посочва за каракачанските кучета (възрастни животни, със завършен растеж):
1. Височина при холката – около 60 см.
2. Космена покривка – мека, копринена, вълниста. На гърба дълга до 10 см, по главата – 0,8 см, по краката – 1,5 см.
3. Уши – висящи (без задължителното посочване да са „ниско поставени”. Казвам, „задължително посочване”, защото то е нетипично за молосоидния тип кучета, бел. моя).
4. Опашка – леко извита, с хубава мека космена покривка (без да е посочено вдигане над гръбната линия, завиване на кравай и т.н., бел. моя).
5. Цвят на космената покривка – цитирам дословно „само черни с бял белег, както и черно-бяло шарени, не обаче червени или жълтеникави кучета.

По-надолу д-р Петерс посочва измеренията на черепите, които е имал на разположение. Няма да се спирам в детайли, защото както вече посочих два черепа или дори две цели животни не могат да бъдат критерий за белезите на цяла порода. Ще спомена само, че размерите, които д-р Петерс посочва за Базиларна дължина, Базикраниална ос и т.н. абсолютно не се препокриват с това, което днешните „апологети” на каракачанското куче представят като порода.

Следват няколко абзаца с разсъждения върху поведението на каракачанското куче, но тъй като те са лишени напълно от научна стойност, няма да се спирам на тях. Авторът разказва как кучетата не понасяли повод (също наблюдения само върху две животни), как си играели с Лиско (лисиче, отглеждано в домашни условия) и т.н.
Най-същественото и може би най-стойностното от цялата публикация е заключението на автора. А то е, че каракачанското куче е порода на Балканския полуостров (не на каракачаните, не българска, сръбска, македонска, гръцка и т.н) и неговото правилно название би трябвало да бъде Canis familiaris Balcanicus – Домашно куче на Балканите.

Разгледаната по-горе статия уважаеми Читателю, е „Библията” на нашите „каракачански капацитети”

Хайде сега накратко да разгледаме как те четат тази „Библия”.

В нашата страна най-дръзко и с най-голямо самочувствие се самоафишира така наречената Международната асоциация “Каракачанско куче” (МАКК), която е забулена с такава мистерия, че все още широката аудитория не може да разбере до колко е Асоциация и до колко е Международна. След вътрешни разногласия нейният дългогодишен президент Светлин Стоев бе сменен с Атила Седефчев (2008 г.). Последвали патологични амбиции за вождизъм още веднъж „прекроиха” ръководството на МАКК, с подмяна на Седефчев като неин президент. От своя страна част от личния състав и ръководството на вече разцепената МАКК сформираха нова структура с название Международно обединение „Каракачанско Куче” (МОКК).

ПРИНЦИПИ НА ПРОПОРЦИОНАЛНОСТТА ПРИ НЕМСКОТО ОВЧАРСКО КУЧЕ

2009-06-22T23:49:00.015+03:00

В предишни свои публикации съм писал, че голяма част от наричащите себе си “познавачи” на немското овчарско куче, дават оценка на породността му единствено, изхождайки от неговите външни форми. В повечето случаи мотивацията на тази категория “експерти”се базира предимно на личното им виждане и разбиране за красота, без да е подчинена на общовалидни природни закономерности.
В следващите редове засягам въпроса за екстериорния облик на немското овчарско куче, изхождайки от темата за строежа на произволната абстрактна форма и принципите, които я определят.
Първият основен принцип е “принципът за деление на цялото в равни отношения”. Това е сечение на цялото на две равни части. Всеки човек може да определи средата на едно цяло по простата причина, че човешкото око е настроено да преценя равновесието. На този принцип съответстват формите, чиито части са в някаква симетричност. Тези форми имат равенство между частите си, поставящо ги в равновесие една спрямо друга. По този начин се създава впечатлението за завършена статичност.
Хармонията на произволните форми не може да се изчерпи с първия принцип. Причината е, че формата е предназначена да извършва някаква работа, което изисква тя да се движи. Принципът за деление на цялото в равнината е валиден за статични форми, имащи хармония помежду си, но стоящи неподвижно в пространството.
Това навежда на мисълта, че би трябвало да има друг принцип, който да корелира с хармонията на форми, които са в движение. Такъв Втори основен принцип е “принципът за деление на отрязъка в среднохармонично отношение” Този принцип носи още названието “Златно сечение”. На него съответства деление на отрязъка в особено отношение, което се характеризира с необичайно свойство на частите. Макар и неравни помежду си, те образуват парадоксално равновесие между своите съставни, възникнало в резултат на необичайна пропорция. Не случайно още в епохата на Ренесанса хората наричат тази пропорция “Божествена”.
Асиметричността на отделните части при известно съотношение е способна да даде завършена хармония. Отговор на въпроса, какво е това число което изразява “Златното сечение” дава древногръцкия геометър Евклид (306-283 г. пр. Р. Хр.) в своя труд “Начала”, превърнал се в основа на съвременната геометрия. Първоначално Евклид говори за “деление на отрязъка в среднохармонично отношение.”
Отрязък се нарича разделението в среднохармонично отношение, ако неговата по-голяма част се отнася към по-малката така, както целия отрязък се отнася към своята по-голяма част. Това твърдение създава пропорцията 1:Х = Х:(1-Х) (рис. 1):

На положителния корен на координатното уравнение съответства всяка произволна точка от координатата. Обикновено се използва неговата приблизителност на значението 0,618 за дължината на по-голямата част от отрязъка, спрямо 0,382 за дължината на малката част.
Разделеният в такова съотношение отрязък се характеризира с особена съразмерност на своите три части – малка, голяма и цяла, които се възприемат от човешкото око като вътрешна уравновесеност.
През епохата на Възраждането тази тема става обект на проучвания от страна на францисканския монах Лука Пачоли ди Борго. Своите разсъждения Пачоли представя в книгата си “Божествената пропорция” (La Proportia Divina), където описва 12 свойства на пропорцията, явяващи се “естетически закон на природата и чувствата”. В последствие Леонардо да Винчи илюстрира книгата и я преименува от “Божествена пропорция” на “Златно сечение” (Sectio Aureo).
Хармонията се явява баланс между структура и функция и посредством златното сечение установява връзка между тях. Разглеждана в причинно-следствен аспект тази връзка се изразява чрез общоизвестната формула: структурата определя функцията. Несъвършената структура не обезпечава пълноценна функция. Тогава, усъвършенствайки формата по принципа на златното сечение, селекционерът усъвършенства и нейната функция, повишава надеждността на структурното функциониране.
В условията на чистопородното развъждане на кучето човекът е този, който създава нови или усъвършенства стари породи, целейки да създаде животни с най-подходящо приложение. Селекционерът се намесва в морфологията на кучето, моделирайки го според собствените се желания.
Изхождайки от позициите на златното сечение, се стига до извода, че при немското овчарско куче всички форми трябва да са перфектно издържани.
Първият тип немско овчарско куче, на който искам да се спра е така нареченият “спокоен тип”. Кучетата изглеждат спокойни, с нормална извитост (напрегнатост) на гръбната линия, не особено издадена предна част на гърдите, леко удължен формáт на тялото, съответстващ на общата пропорционалност (рис. 2).

Кучетата от този тип бързо стават широкотели: компенсаторните възможности на белите дробове се увеличават за сметка на широкия гръден кош. Това може да доведе до изразена странична постановка на предните крайници, а оттам – и до неикономичност на движенията. Метакарпусите са предразположени към отслабване (мекота), което от своя страна довежда до бърза изморяемост на кучето по време на движение.
Вторият екстериорен тип, имащ стойност при селекцията на немското овчарско куче е така наречения “пренапрегнат тип”. При тези кучета има увеличение на ъгъла между рамото и лопатката, тъй като, подобно на горния тип, лакетния ъгъл продължава да е разположен на нивото на гръдната кост. Това води до скъсяване крачката на предните крайници и за да бъде компенсирано, е необходимо “израстване” на подрамото. Кучетата изглеждат със скъсен формáт за сметка на увеличена височина. Гръдната кост е издадена в предната си част и с характерна, не типична извитост. Това от своя страна довежда да по-голяма овалност на ресорните ребра, излишна наклоненост (извитост) на гръбната линия, скъсеност но формáта, увеличение на височината при холката, неикономичност на движенията (рис. 3).

Третият тип немско овчарско куче, който доближава неговите представители до “Златната среда”, е така наречения “напрегнат тип”. Този тип кучета са със среден ръст, нормална удълженост на тялото, умерено извита предна част на гръдната кост. Този тип кучета не изглеждат нито приземни, нито дългокраки, с оптимална заъгленост на ставите. При движение долната част на крайниците се придържа към средната линия. Крачката е плавна, дълга и икономична.

Изхождайки от позицията на овалната форма, еталон за критериите на “Златното сечение”, разгледаните три типа немски овчарски кучета, са базата върху която трябва да се води селекцията с породата.

Николай Атанасов

РАЗВИТИЕ И СЪЩНОСТ НА ЗООПСИХОЛОГИЯТА

2009-06-20T00:15:00.002+03:00

1. Развитие на науката за поведението.
Опитите да се разберат кои са движещите сили, определящи поведението на животните датират от дълбока древност. Разбиранията за психиката се изграждали на базата на различните философски възгледи за материята и душата.
Талес (ок. 624-547 г. пр. Хр.) възприема душата като частица от общата субстанция на света.
Питагорейците (Питагор ок. 580-500 г. пр. Хр.) Алкмеон Кротонски, Архита Тарентски, Епихарм, Симий, Тимей Локрийски, Филолай и др., твърдят, че в основата на чувствените неща лежи числото. Те са първите, които правят опит да открият зависимост на чувствените впечатления от измененията на физическите величини.
Според Алкмеон главният мозък е орган на психиката. Психическите явления са зависими от физическите въздействия и от вътрешните органически фактори.
Парменид Елейски (ок. 540-450 г. пр. Хр.) твърди, че психическото е смесица от различни елементи.
Хераклит (530-470 г. пр. Хр.), приемайки трите основни елемента - вода, въздух и огън като изграждащи света, развива тезата, че психиката се ражда от водното начало на организма.
Анаксагор (500-428 г. пр. Хр.) определя ума като организатор на тялото и като степен на телесно съвършенство.
Сократ (469-339 г. пр. Хр.) издига тезата за разума като всемогъщ двигател на поведението.
За Демокрит (ок. 460-340 г. пр. Хр.) душата е телесна, тя е свойство на материята. Той саздава теория за усещанията.
Според Платон (427-348 г. пр. Хр.) водещото начало в поведението на животните е тяхното влечение.
В книгата си “За душата” Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) обяснява своето схващане за нея. Дъбът и щраусът имат psyche (душа), така както маймуните и хората. Човешката душа е безсмъртна и е въплъщение на божествения дух. За разлика от човека животните имат смъртна душа, но притежават и разум, който управлява поведението им. Душата е тази, която кара тялото да работи. Тя е мрежа от енергия, способности и дарби. Според Аристотел разумът и душата са съсредоточени в сърцето.
Епикур (342-270 г. пр. Хр.) приема наличието на духовно начало у животните, а Лукреций (99-55 г. пр. Хр.) изказва хипотезата, че целесъобразните действия на животните са резултат от своеобразен естествен отбор.
Гален (129-199) разширява предложената от Хипократ (460-377 г. пр. Хр.) класификация на темпераментите и поставя началото на учението за съзнанието. Неговото обяснение на нервно-психическата дейност се свежда до “пневма”-та. Стоиците, в чиито традиции е възпитаван Гален, различават “психическа” и “растителна” пневма. При Гален психическата пневма се разграничава на “периферна” и “централна”, която непрекъснато се движи из мозъка. Въздействието върху органите на чувствата изменя състоянието на психическата пневма. Телесното изменение, предполагащо “психичност” на органа започва да се разпознава чрез душата, която също е разновидност на пневмата. Според немския историк на психологията от ХIХ в., Зибек (по Ярошевский, 1985), “разпознаването” в учението на Гален е нещо, което стои близо до съвременното понятие за съзнанието.
Плотин (ок. 203 - ок. 269) и Августин (354-430) излагат своята теория за наличието на заложен в душата опит. По този начин те слагат началото на интроспекционизма в разглеждането на психиката.
Старобългарският книжовник Йоан Екзарх (ок. нач. на II пол. на IХ в. - III десетилетие на Х в.) развива своите мисли в произведението си “Шестоднев”: “А те (сетивата, бел. на авт.) служат на ума като робини и му препращат, според както всяко едно има естествено устройство, уредба и сила за добро избиране или свойство за избягване. ...онова, което окото възприема с гледане или ухото със слушане, или ноздрите със силата на мириса, ...или осезанието с похващане, кое да е качество, всяко от сетивата го открива и раболепно съобщава на ума ... за да получи от него ново ... разделно и полезно нареждане. (многоточията са поставени за намаляване обема на текста, бел. на авт.)
Видният теолог Тома Аквински (1225-1247) посочва три вида способности - растителни, животински, човешки.
Един от основателите на експерименталния метод е бележитият философ Франсис Бейкън (1561-1626). Той застъпва опитното, експерименталното познание. Разработва нова методология на познание - индукцията - движение на мисълта от опита към ума.
Тезата, че средата играе активна роля в детерминацията на поведението се прокарва за пръв път от Рене Декарт (1596-1650). Той отхвърля идеята на Аристотел за душата или разума като нещо, което одухотворява тялото. Душата и тялото съществуват отделно. Декарт създава “методът на съмнението”, който се свежда до следните постулати:
- да се приемат само безусловни истини;
- да се разделят трудностите на малко части, за да се преодоляват по-лесно;
- мислите да се подреждат по такъв начин, че да се движат в посока от простото към сложното;
- трябва да има увереност, че всичко е взето предвид.
Отличителният белег във философията на Декарт е пълното разделяне на съзнание от тяло. Според него “хората са мислещи същества, прикачени към тела. Поради това душата е безсмъртна”. Мисълта и душата са безтелесни, но взаимодействат с механизмите на тялото посредством специален орган (епифизата, бел. на авт.), разположен дълбоко в мозъка. Декарт избира тази жлеза по две причини. Първо, за разлика от всички други чифтни структури на мозъка, тази жлеза няма дубликат. Така тя обединява всички мисловни процеси. Второ, епифизата съществува само у човека и отсъства в мозъка на животните. И по двата пункта Декарт допуска груба грешка, тъй като в мозъка има и други нечифтни структури, а самата епифиза е налична в мозъка и на животните. Според Декарт писъците, с които опитните животни изразявали болката си не са нищо по-различно от скърцането на несмазана машина.
Според Спиноза (1632-1677) тялото и душата не могат да си взаимодействат. Техните функции са определят от външни причини. Спиноза създава теория за афектите и страстите, влечението и желанието. Посочва три степени на знанията - чувствени, априорни и висши, получени чрез интуицията.
Лайбниц (1646-1716) за пръв път издига тезата за безсъзнателната психика.
От времето на Средновековната мисъл през XVIII век съществена роля за развитието на зоопсихологията има Жорж Луи Леклерк Бюфон (1707-1788), според когото на животните са присъщи различни форми на психична дейност. Бюфон предполага, че животните са надарени с възприятия, които в някои случаи са по-съвършени от тези на човека. Според него действията на животните имат рефлекторен характер. Правейки опит да разграничи психиката на човека от тази на животните, Бюфон посочва основното различие - животните нямат представа нито за своето минало, нито за бъдещето си. Ученият подлага на критика антропоморфизирането (очовечаването) на животните. Макар и със задълбочени за времето си проучвания, Бюфон не предлага описание на тези форми на поведение, които могат да се отнесат към проявяването на разсъдъчна дейност. Въпреки това, той отбелязва, че някои животни са по-умни от други.
Кондиляк (1715-1780) разглежда инстинктите като проява на елементарен ум. Според него действията, извършвани с помощта на елементарен ум се превръщат в инстинкти.
Леруа (1723-1789) развива тезата, че инстинктът при животните е въплъщение на техните нужди и може да бъде разгадан чрез проучване на начина им на живот. Според него инстинктът на животните постепенно се въздига до ум.
Изхождайки от устройството и функциите на нервната система, Ламарк (1744-1829) развива теорията, че инстинктът е наклонност, водеща и предизвикваща усещания на основата на възникнали потребности и извършване на действия без участие на мисъл и воля. Под инстинктивно поведение Ламарк разбира естествените реакции под въздействието на околната среда, създадени в процеса на еволюцията. Отделя много време за проучване строежа и функциите на нервната система, прави характеристика на основните черти на поведението на животните и на човека. В своя подход за разглеждане въпросите на психологията Ламарк въвежда редица определения, които изпреварват някои от идеите на последвалата физиологическа мисъл.
Фридрих Кювие (1773-1838), брат на известния естествоизпитател Жорж Кювие (1769-1832), събира значителни факти по отношение на поведението на животните. Като отговорник на зоопарка в парижката ботаническа градина провежда широки изследвания. Чрез методите на сравнителната анатомия и поведение, достига до извода, че най-примитивно е поведението на гризачите, а най-сложно - на маймуните. Кучето, коня и слона заемат междинно положение. Кювие прави опит да установи къде е границата между инстинкта и ума на животното. Своите експерименти провежда с бобри. В резултат на проведените наблюдения констатациите му са, че инстинктът е шаблонен и неизменен. Той е вроден акт на поведение. За разлика от него умът на животното зависи от индивидуалния опит.
В книгата на книгите - Бибилията, на животните се приписва чувство на страх (Иов 36:33), чувство на благодарност (Исая 1:3), болка и страдание (Римляни 8:22). Законодателството на Моисей е пропито с хуманни наставления за запазване живота на животните. Те също носят божието дихание и душата им е свята. Според Бибилията душата на животното е в кръвта (Второзаконие 12:23) и тя не трябва да се яде.
Известният немски зоолог и природоизпитател Алфред Едмунт Брем (1829-1884) е първият учен, който в систематизирана и научно обоснована форма поднася в своите трудове данни за наличието на чувства у животните и за проявата на характер. В своите разработки Брем изхожда от факта как светът се възприема от хората и развива тезата, че тази форма на възприятие е присъща и за животните. Според него на животните са присъщи качествата жестокост, подлост, страдане, приятелство, любов, мислене, прозорливост и др. Тази форма на описание, пречупена през човешкия поглед, обособява в зоопсихологията самостоятелен клон, наречен антропоморфизъм. Антагонистичен на него, който в продължения на десетилетия се поддържа от редица учени е клонът, наречен механицизъм. Според механицизтите животните не са нищо повече от безчуствени живи машини, с които може да се прави всичко, каквото хората пожелаят.
През 1872 г. излиза от печат книгата на Чарлз Дарвин (1809-1882) “Изразяване на емоциите при човека и животните”. Според основоположника на еволюционната теория, животните притежават памет, въображение и интелект.
Руският лекар Паргамин (1899) провежда множество изследвания, които му дават основание да направи констатацията, че животните притежават способността да извършват осъзнати действия.
Ернст Касирер (1874-1945) (Cassirer, 1951) отбелязва, че трябва да се прави разлика между понятието “знак” и понятието “символ”. В поведението на животните се открива комплексна система от знаци и сигнали. Касирер набляга на факта, че кучето разграничава модулациите на човешкия глас и реагира на най-малката промяна в поведението на своя стопанин. Инетересен е примера, който ученият посочва, базирайки се на разказа на психолога д-р Фунгст: Един военен имал куче, което го придружавало по време на разходките му. Когато стопанинът се подготвял за излизане, кучето ставало възбудено и демонстрирало радост. Веднаж майорът решава да направи малък експеримент. Правейки се, че ще излиза, той взема бастуна си, извършва обичайната подготовка, но за негова изненада кучето остава на място. След поредица от наблюдения д-р Фунгст намира отговора на тази загадка. В стаята на майора има бюро, на което в едно от чекмеджетата има документи. Винаги преди излизане той дръпвал дръжката, за да се увери дали чекмеджето е заключено. В случая, в който военният симулирал излизане за разходка, не проверил чекмеджето дали е заключено (защото действително нямал намерение да излиза), а именно звукът от дръжката на чекмеджето бил сигналът за разходка и без него кучето не реагирало.
Касирер отбелязва, че символите не могат да бъдат сведени до прости сигнали. Сигналът е част от физическия свят на съществуването, докато символът е част от човешкия свят. Разсъждавайки в същия дух, ученият достига до “най-проблематичния” според него въпрос. Въпросът за “разумността на животните, който е една от големите загадки на антропологичната философия”. Цитирайки десетки зоопсихолози, работили в различни периоди от време и достигнали до противоречиви констатации относно въпроса имат ли разум животните, Касирер заключва, че висшите животни са в състояние да решат доста сложни проблеми и че тези решения не се проявяват просто по един механичен начин, като резултат от проби и грешки.
Основателят на аналитичната психология Карл Густав Юнг (1875-1961) в един от своите трудове пише: “... Досега никой разумен човек не се е усъмнил в наличието на психични процеси при кучето, въпреки че, доколкото знаем, никое куче не е осъзнавало психичното си съдържание”(Jung, 1954). Юнг продължава в своята автобиография (превод на български - 1994): “Обичах всички топлокръвни животни, защото са ни близкородствени и защото споделят нашето невежество. Обичах ги, защото мисля, че имат душа като нашата и разбират инстинктивно като нас. Мисля, че като нас изживяват радост и скръб, любов и омраза, глад и жажда, страх и доверие ...”
В първата четвъртина на XX век Иван Петрович Павлов (1849-1936) внася значителен поврат в зоопсихологията. Създател и привърженик на физиологичната школа, ученият води яростна борба против антропоморфизирането на животните. Стремежът му е да докаже, че всички процеси, свързани с тяхното поведение са резултат на сложни нервно-хормонални действия, продукт на Централната нервна система и Висшата нервна дейност. Павлов разработва обективен физиологичен научен метод за изучаване функциите на мозъка, а от там и на поведението на животните. Тази класическа и днес разработка остава в научните среди под названието “метод на условните рефлекси”. Методиката на Павлов има своята висока научна стойност. Тя е основополагаща в дейността на всички следващи поколения зоопсихолози, дресьори и всякакъв вид специалисти, работещи в сферата на животинското царство. Най-големият недостатък не на методиката на Павлов, а на тези, които първоначално започват да я използват, е възприемането само на една част от нея. Десетки специалисти, занимаващи се с обучение на животни, в това число и кучета, подхождат чисто механически. Те изопачават учението на видния физиолог, че животното е “комплекс от сложни и разнообразни рефлекси” и нищо повече. Тази форма на отношение към дългогодишните проучвания на Павлов в последствие става причина върху авторитета му да падне известна сянка. Но при внимателно запознаване с неговите трудове е видно, че той никога не е отричал възможността за проява на мислене при животните. Това мислене, обаче, трябва да намери своето физиологично обяснение, а да не се изхожда от субективните човешки представи. Павлов никога не е възприемал животните единствено като примитивни механизми, които реагират само на различни видове дразнители.
Физиологичният метод при изследването на поведението на животните позволява да се извършат редица големи открития. Същевременно Павлов не успява да предостави пълен отговор на въпросите, касаещи сложните взаимоотношения между организмите в природата. Това е причината на основата на старата зоопсихология да се обособи нов клон в изучаването на животинското поведение - етологията (от гр. ethos - нрав, поведение, logos - наука). За разлика от старите зоопсихолози и физиолози, които изучават поведението на животните единствено в лабораторни условия (на тази база се развива и друг клон в изучаване поведението - бихейвиоризъм, от англ. behaviour - поведение; създател на бихейвиористичната школа е Джон Бродъс Уотсън (Watson 1878-1958) професор от университета “Джон Хопкинс” в САЩ), етолозите провеждат своите експерименти върху животни, намиращи се в своята естествена среда, в групата на себеподобните си. Етолозите изучават зараждането и обособяването на различните форми на поведение в процеса на развитие на съответното животно - от момента на неговото раждане, до смъртта. Неотменна част от тяхната дейност е отчитане влиянието на околната среда с цялото нейно разнообразие и наличие на редица допълнителни фактори.
За основатели на съвременната етология се приемат Хайнрод и Уйтман (Heinroth и Whitman 1919), макар че като термин думата е използвана още от френските енциклопедисти Бюфон през 1707 г., Кювие през 1773 г., Ламарк през 1809 г, а по-късно от Дженингс (Jennings) през 1906 г. и Доло (Dollo) през 1909 г.
Хайнрод и Уйтман установяват, че стереотипните реакции на птиците може да се използват за таксономичен критерий при филогенетичната им класификация по подобие на сравнителната анатомия, която използва морфологичните признаци.
Дарвин също повлиява върху развитието на етологията, основно в три направления:
1. Теорията му за естествения отбор е послужила за основа поведението на животните да се разглежда от еволюционна гледна точка (това е ключовият аспект на съвременната етология).
2. Разбиранията на Дарвин за инстинкта могат да се приемат като непосредствени предшественици на разбиранията на съвремените етолози.
3. Наблюденията върху поведението, които е извършвал Дарвин имат голямо значение, особено за обясняване на единството между животните и човека.
Работата на Дарвин по отношение поведението на животните е продължена от Романес (Romanes, 1882), който развива своите възгледи в труда си “Умствени възможности на животните”. На базата на сравнителната психология Romanes приписва на животните качества като разум, ревност, срам и др.
През 1894 г. в книгата си “Въведение в сравнителната психология” Морган (Morgan) отрича твърденията на Романес, формулирайки следното правило: “В никакъв случай ние не можем да си представим каквото и да е действие като резултат на проявяване на по-високи психически способности, ако то може да бъде обяснено като резултат на проявяване на способности, намиращи се на по-ниско ниво в психологическата скˆла”. Този прекалено скептичен подход към поведението на животните стои в основата на бихейвиористката школа в зоопсихологията.
Основателят на бихейвиоризма Уотсън (Watson, 1913), а също и неговите последователи считат, че психологията изучава поведението самò по себе си, а не като проява на психическа дейност. По думите на проф. Александров (1996) бихейвиоризмът е “психология, която освобождава от своя предмет психиката, но запазва в себе си нейната фундаментална основа - стимулно организираната среда”. В своите крайни форми бихейвиоризмът отрича всички влияния на вътрешните процеси при обяснение на поведението. Тази точка на зрение оказва голямо влияние върху развитието на психологията в Америка. Тя довежда до значително усъвършенстване на експерименталните методики и по-точно интерпретиране на получените резултати. След смъртта на Уотсън идеите на бихейвиоризма се продължават и осъвременяват от Буръс Фредерик Скинър (Skinner 1904-1990) професор в Харвардския университет. Скинър създава нова теория за поведението, известна като “учение за оперантния условен рефлекс” - рефлекса, в който реакцията предхожда подкреплението и индивидът се превръща в същество, което търси своя стимул и награда. Учението на Скинър (Skinner, 1937, 1975) се свързва с първото и третото звено на схемата на рефлекторния акт - със стимула и ответната реакция. По този начин ученият застава зад идеите на класическия позитивизъм, зад теориите на Павлов и Бехтерев (1907) и същевременно - зад схемата на радикалния бихейвиоризъм. Той се опитва да докаже природата на поведението като регулирано от особена константа - подкреплението, а не от автоматизирани причини. Скинър се концентрира върху подкреплението, а не върху стимула и реакцията. Той твърди, че подкреплението е мотивационен аспект на поведението, без да се употребява понятието “мотив”. Представя нова схема на бихейвиоризма, която е много по-релевантна (по-свързана) (от англ. relevant - свързан) с житейските реалности. Става дума за оперантното поведение - животното получава подкрепление за това, че извършва действия, които от своя страна търсят и откриват ефикасността си. Скинър доказва, че за регулацията на поведението е важно подкрепянето на реакцията. Реакцията трябва да се разглежда не като следствие от стимула, а като фактор, променящ организма. Оперантното поведение изпълва живота и кара съществата да действат като инструменти.
Подходът на бихейвиористите е подложен на критики, особено от страна на Конрад Лоренц и Нико Тинберген. Те доказват необективността на бихейвиористките проучвания поради изучаване поведението на животните в лабораторни условия, а не в естествената им среда. В своя труд “Духът на машината” (1976) Артър Кьостлер (1905-1983) критикува остро бихейвиоризма, казвайки: “Бихейвиоризмът всъщност е вид повърхностно схващане за съзнанието. Или ако сменим метафората, той заменя антропоморфичната заблуда - приписваща на животните човешки способности и чувства, с обратната - отрича ги при човека, защото не ги намира при по-нисши животни. Той заменя човекоподобния възглед за плъха с плъхоподобен за човека”.
Едни от най-задълбочените проучвания, които глобално обхващат всички детайли на етологията са извършени от Лоренц, което е причина (и признание) ученият да бъде наречен “баща на етологията”.
2. Същност на поведението.
Поведение е това, което кучето извършва - двигателна активност на мускули и части от тялото, секреторна дейност на жлезите, поза и нейната смяна и др. Поведението е движение, но не само проява на неговите външни форми, а и някои външно неподвижни действия - например, когато кучето наблюдава, а вероятно и “размишлява”. Според Тинберген (1978) поведението представлява “разнообразни форми на движение или изменение, включително и пълна неподвижност”.
Поведението е един от признаците, имащи значение за преживяването на кучето. От особена важност е и взаимовръзката между различните типове поведение.
Когато се изучава поведението на кучето е необходимо да се знае в каква степен се унаследяват конкретните поведенчески признаци. Това може да помогне на селекционера правилно да оцени степента на действие на отбора, а така също и да изясни различията между вроденото и придобитото поведение. Съществен проблем в този подход е фактът, че поведенческите признаци могат да еволюират при участието и на други механизми. Така например, много кучета от различни направления (пастири, пазачи, правещи стойка пред дивеча) са придобивали навици, заимствайки ги от други кучета. По този начин информацията преминава от едно поколение в друго.
Някои етолози (Lorenz, 1965) предполагат, че гените детерминират поведението непосредствено. Тази постановка се отхвърля от Лерман (Lehrman, 1970), който твърди, че информацията, получена в процеса на развитие на гените може да се отдели от информацията, получавана от околната среда.
През 1953 г. Хеб (Hebb) развива теорията за абсурдността на въпроса доколко даден тип поведение зависи от гените и доколко - от околната среда. Генетическият детерминизъм на ранните етолози доказва, че влиянието на гените и влиянието на околната среда са свързани в сложна връзка, но тази връзка има по-скоро епигенетичен характер - всеки един етап от развитието създава основа за нов етап, но не го предопределя.
Въпросът кое поведение може да се счита за вродено е спорен. Терминът “вродено” има много значения, които трябва да се различават. Още през 1939 г. Лоренц посочва, че поведенческите признаци са наследствени, индивидуално обособени и могат да се анализират от позицията на еволюцията. През 1942 г. Тинберген пише за инстинктивните действия като извънредно стереотипно координирани движения, на които невромоторният апарат напълно се слива с конституцията на животното. Възгледите на Лоренц и Тинберген са критикувани от Лерман (Lehrman, 1953) и други изследователи: “Твърдението, че гените определят поведението е наивно, тъй като в гените не може да се съдържа подробна информация относно конкретните видове поведение. Гените могат да влияят на процесите на развитие по различни пътища, но върху тези процеси влияят и факторите на средата. Гените не могат да предопределят онтогенетичното развитие независимо от околната среда, в която протича развитието”. Изследователите, изучаващи поведението използват термина “вродено поведение” като съкращение на “поведение, което се развива без видимо влияние на околната среда”.
Поведението на животното зависи от множество външни и вътрешни фактори и е винаги мотивирано. То никога не извършва безцелни действия. Това изисква, когато се анализира поведението на кучето, да се отчита неговото моментно състояние, обстановката в която се намира, влиянието на заобикалящата го среда и т. н.
Голямо значение за поведението има привикването на кучето към определени стимули. Когато, например, кучето чуе внезапен шум в организма му се променят редица вегетативни реакции - учестяват се сърдечната и дихателна дейности. Ако шумът се повтаря или вниманието се привлича от друг стимул, реакцията на шума отслабва. По този начин кучето свиква с нещо, което в началото го е дразнило и му е пречило. Тези дразнители много рядко и само в особени случаи достигат до съзнанието. В този смисъл привикването означава такова състояние, което кучето се научава да приема като нормално, игнорирайки често повтарящи се външни и вътрешни дразнители.
При кучето се установяват три основни типа поведение:
- инстинктивно;
- формирано под влияние на обучение;
- елементарна разсъдъчна дейност.
Инстинктите са сложни вродени форми на поведение, които се явяват като резултат на промените, които се извършват в нервната и хормоналната системи. Инстинктите гарантират физическото оцеляване на кучето (и на всички животни). Във физиологията понятието “инстинкт” е въведено от Блейн (1749-1834), а по думите на Дунов (1999) “...той (инстинкта) до ден днешен в много отношения си остава една теоретическа загатка за нея (за физиологията)”. Хегел (1770-1831) пише за инстинкта, че е “целева дейност, действаща безсъзнателно” и “собствената история на живота започва тогава, когато поведението на животното започне да бъде управлявано не от външната среда, а от неговата собствена потребност” (Гегел, 1935).
Инстинктите условно могат да се разделят на три големи групи:
I. Инстинкт за самосъхранение. На негова основа се формира ориентировъчния инстинкт и инстинкта за спестяване на силите (кучето се стреми да не изразходва до максимален предел своите сили, а да направи “икономия” на част от тях).
II. Зоосоциални инстинкти. Благодарение на тях животните се обособяват като членове на групата (стадото, глутницата). Към зоосоциалните инстинкти се причисляват половите инстинкти, родителските инстинкти, инстинктите за териториална принадлежност, йерархическите инстинкти.
III. Инстинкти, насочени към бъдещето. При тях водещи се явяват инстинкта за свобода и ориентировъчно-изследователския инстинкт.
Природата на инстинктите е достатъчно сложна и не може да бъде обяснена единствено с горните редове.
Първоначално инстинктът е разглеждан като естествена природа на биологически важен мотив.
Тома Аквински твърди, че разсъдъчната дейност на животното не е произволна, а е заложена от природата.
Според Декарт инстинктът е източник на сили, които се управляват от поведението, при което по волята на Бог това управление се осъществява по такъв начин, че да направи поведението адаптивно. По този начин, първоначално инстинктът е приеман като източник на мотивационни сили.
Дарвин (1859) е първият изследовател, който предлага определение за инстинкта, основаващо се на обективен анализ на поведението на животното. Той определя инстинктите като сложни рефлекси, формирани от отделни поведенчески елементи, които могат да се унаследят. Това означава, че инстинктите са продукт на естествения отбор, еволюиращ заедно с другите аспекти от живота на индивида. По този начин идеите на Дарвин впоследствие се превръщат в основа за представянето на класическата етология.
Лоренц посочва през 1937 г., че много типове поведение при животните са сформирани въз основа на комплекси от фиксирани действия, които са характерни за животното от даден вид и имат генетическа детерминираност. През 1950 г. Лоренц потвърждава, че “всеки комплекс от фиксирани действия (инстинкт) е мотивиран от енергия със специфично действие”.
Според Уекскул (Uexkull, 1934) и Лоренц (Lorenz, 1935) животните често реагират инстинктивно на специфични сложни дразнители. Такива дразнители се наричат “сигнални”.
Сред проучванията на Лоренц, обогатили значително етологията, са тези които изследват развитието на социалното отношение между животните и преди всичко - явлението импринтинг. Към проучвания в тази област Лоренц се насочва главно въз основа на лични наблюдения, които е провеждал първоначално с врани, а по-късно и с гъски. В своята дейност той се ръководил и от предшестващи изследвания на Хайнрод (Heinroth, 1910). Хайнрод е може би първият учен, използвал термина “импринтинг” (Prägung), макар че още през 1872 - 1875 г. Спалдинг (Spalding) публикува поредица от статии относно поведението на купиране при току-що излюпени пиленца. През 1877 г. Спалдинг умира и трудовете му са забравени. За научния свят са открити отново и публикувани от Халдане (Haldane) едва през 1954 г. Според Торпе (Thorpe, 1979) за основоположник на етологията би трабвало да се приеме именно Спалдинг.
През 1935 г. Лоренц посочва, че импринтингът, за разлика от обикновеното приучване, се заражда на определен етап от развитието на животното и е необратим. Ученият предполага, че младото животно става импринтирано на движещ се обект, който то вижда в определен период от своето развитие и ще бъде съответстващ образ, който да го насочва към проява на синовно, полово или социално поведение.
В свои проучвания Хес (Hess, 1958, 1959) поднася данни, че степента на импринтиране частично се определя и от усилията, които младото животно отделя при следване на обекта-родител. Колкото повече усилия влага младото животно, за да следва обекта, толкова по-висока е степента на импринтиране. През 1964 г. Слукин (Sluckin) изнася данни с коренно противополжни резултати от тези на Hess.
Импринтингът е проучен най-добре при птиците (Spalding, 1873; Heinroth, 1910; Lorenz, 1935, 1937; Hinde, 1962; Bateson, 1966; Slukin, 1972; Hess, 1973). Представлява процес, чрез който в новоизлюпените се формира привързаност към майката или някакъв изкуствен заместител. “Половият птичи импринтинг” влияе при избора на партньор и протича на по-късен етап (Schulz, 1965; Vidal, 1980). По-голямо влияние върху него оказва общуването на младите връстници помежду им и с майката. Последствията от половия импринтинг се проявяват по-късно, с настъпване на половата зрялост.
Импринтингът е присъщ за много животни, които се раждат зрящи и веднага са в състояние за самостоятелно придвижване (овце, кози, антилопи, морски свинчета и др.).
В своите проучвания през 1970 г. Картер (Carter) и Мар (Marr) посочват, че стабилното проявяване на импринтинг при бозайниците се дължи не толкова на зрението, колкото на обонятелните стимули, а те се поддават трудно на контрол. Ако слуховите и зрителните дразнители могат да се изключват по време на експериментите, обонятелните се запазват за дълго време. Освен това новородените бозайници се кърмят от майката, така че нейната миризма може да сформира привързаността на малкото към нея. Тези фактори ограничават експериментирането на импринтинга при зрящораждащите се бозайници.
В своята книга “Поведение на животните” Хинде (Hinde, 1970) посочва, че при кучетата “чувствителният период” е между 21-ия и 70-ия ден след раждането. Това е времето, в което при кученцата се развиват нормалните социални контакти.
Ние определяме посоченият от Хинде “чувствителен период” като “критически”. Също така ние не приемаме за негово начало 21-ия ден след раждането. За животните, раждащи се в безпомощно състояние, каквито са представителите на Сем. Canidae, в частност и домашното куче, началото на импринтирането започва от момента на проглеждането. При наши опити (1998) с агнета, раждащи се зрящи, ако новороденото се изолира веднага, то се импринтира спрямо гледача, който го е поел и се грижи за него. Храненето в случая се осъществява с майчината коластра, но предоставяна с биберон. При предишни наши изследвания (1978-1997) с немски овчарски кучета, ако от момента на проглеждане на новородените (начало на критическия период), се извърши изолация от майките им за повече от 2 седмици, в тях не се формира нормално социално поведение. Крайният резултат от нашите проучвания се свежда до следните изводи:
1. Кученцата, отглеждани съвместно с майката и своите връстници, при присъствие на човек, през целия критически период (от проглеждането до 2 месечна възраст) формират стабилно социално поведение, което впоследствие се отразява на тяхната по-добра приспособимост както в средата на себеподобните им, така и в ситуации, изискващи използване на техните вродени инстинкти.
2. Кученца, които през критическия период са отглеждани в компания на други животни (в нашия опит, съвместно с агнета), се привързват към тях и формират единна социална група.
3. Кученца, отглеждани в група, но изолирани от присъствието на човека или други животни формират съобщество, присъщо в поведенческо отношение на дивите животни. Такива социални групи сме наблюдавали при бездомни кучета.
Кучетата бързо приемат хората като социални партньори. Това е причина в малкото кученце да се образува здрава продължителна връзка със стопанина, ако привързаността е възникнала в оптималните срокове, съответстващи на критическия (чувствителния) период. Животните, които са в тесен контакт с хората често се държат така, като че ли стопаните им принадлежат към техния собствен вид. Всеки, който отглежда куче в жилището си лично може да се убеди в това твърдение.
Много хора се отнасят с кучетата си като към себеподобни - говорят им, обличат ги с различни тоалети, правят им прически и т. н. Тенденцията да се приписва на дадено животно човешки качества е обособила споменатия вече клон в поведението - антропоморфизма. Това е неправилна форма на поведение от страна на човека към домашния му любимец. Когато кучето присъства непосредствено в нашия живот, съумява да усвои всички наши звукови интонации, мимики и жестове. Ние не отричаме положителната роля върху поведението на кучето, ако контактът с него се осъществява плавно, под формата на естествена разговорна реч, а не единствено чрез команди, заповеди и стимули.
Поведението се управлява от главния мозък. Той контролира дейността на организма, координира работата на отделните органи и системи, осъществява взаимодействието с околната среда.
За състоянието на организма и външната среда, главният мозък получава информация чрез специализирани нервни клетки, наречени рецептори. Във всички вътрешни органи на животинския организъм има наличие на множество рецептори. Някои от рецепторите представляват сложен комплекс, имащ възможността да приема информация от външната среда (лигавицата на носа, кортиевия орган на ухото и др.). По нервен път рецепторите са свързани с главния мозък. По този нервен път дразненията, получени в рецепторите се предават в главния мозък. Системата, която е съставена от рецептор, проводящ нервен път и нервен център, в който се осъществява анализът и обобщнението на получената информация, се нарича анализатор. Нервните центрове са разположени в гръбначния мозък и на различни нива в главния мозък - в подкоровите структури и в кората на големите полукълба. Крайните пунктове на всички анализатори се намират в кората на големите полукълба.
Павлов нарича работата на главния мозък Висша нервна дейност. В нейната основа, както и в дейността на нервната система като цяло, са заложени два основни процеса - на възбуждане и на затормозяване. Процесите на възбуждане и на затормозяване не са хаотични и стихийни. Ако в някоя клетка на кората възникне праг на възбуждане (или на затормозяване), процесът постепенно се разпространява върху съседните нервни клетки в кората. Явлението се нарича ирадиация на нервния процес. Противоположно на ирадиацията явление е генерализацията на нервния процес (обобщение на дразнителите). Пример за проява (и редуване) на двата процеса е, когато в началния стадий на обучението кучетата бъркат командите, ако те се подават бързо една след друга и не се отработват последователно до пълното затвърдяване на всяка една от тях. Нервните центрове, отговарящи за двигателните действия при подаването на сходни команди (“седни”, “легни”, “застани” и др.) се намират в обща зона в кората. Когато се подаде някоя от командите, възбудата на един от центровете се разпростира върху другите. Нагледен пример от личната ни практика е, когато на младо куче е подадена команда “Седни”. Животното я изпълнява безупречно, но веднага след като е седнало ляга по начин, по който е обучавано при подаване на команда “Легни”. Причината за последователност на изпълнение на две или повече команди е, че те са подавани бързо и веднага една след друга, което формира верижност на изпълненията.
В процеса на правилното и последователно обучение, се обособява явлението специализация на дразнителите. При него само един от няколко близки дразнителя става специфичен, предизвикващ конкретно действие на кучето. Така например, ако се отработва същия комплекс от команди “Седни”, “Легни”, “Застани”, след многократното им повтаряне кучето ги различава правилно и извършва само тези действия, които са необходими за изпълнение на конкретната команда.
Друго свойство на процесите по възбуждане и затормазяване е индукцията. При нея всеки нервен процес, който протича в дадена нервна клетка, предизвиква след себе си реакция в противоположно направление. Ако нервната клетка е във възбудено състояние, около нея възниква процес на затормозяване.

Забележка

Горният текст е предмет на авторско право. Той е част от монографията ми "Кучето и неговото поведение" и не може да бъде ползван под каквато и да е форма без изричното съгласие на автора. За контакти:
cynology@gmail.com

10 Most Fascinating Dogs

2009-06-19T23:52:00.006+03:00

И ТАКИВА ИМА МЕЖДУ НАС

2009-06-14T00:43:00.005+03:00

Да, уважаеми Читателю! Има и такива между нас. Хора-пародии, хора – срам за великото Божие творение.

Прочетете тези редове. Ако имате гражданска съвест, ако чувствате, че имате моралното право да се наричате Човеци, не оставайте бездушни и безразлични.

В началото на 2009 година, в едни от най-студените зимни дни, когато земята бе напоена от влага, мъглата в продължение на няколко дни притискаше всичко под себе си, едно бездомно куче роди в полето, в непосредствена близост до последните жилищни блокове на Нова Загора. Тази женска се оказа изключително добра и грижовна майка. Макар и родила направо върху влажната земя, тя успешно отглеждаше шестте си кученца.

Една вечер, извеждайки на разходка моите домашни любимци попаднах на нея. Макар и майка в момента, макар и родителският й инстинкта да „говореше” изключително силно, само след няколко минути тя стана приятел както с мен, така и с моите кучета.

От следващия ден няколко човека от живеещите в комплекса я взехме под наша опека. С подръчни средства й направихме заслон, започнахме да я храним – както нея, така и вече поотрасналото й потомство.

Уважаеми дами и господа, вижте долните няколко снимки. Вижте тези прекрасни, невинни същества, които отдавна са мъртви:

Може би вече си задавате въпроса „Защо”, „Как така”, „Каква е причината”.

Причината, уважаеми Читателю е, че по земята има и пародии на човешкия род. Пародии на това, което науката е нарекла Хомо сапиенс – Разумен Човек.

В нашия жилищен комплекс живеят и хора с обременено съзнание, хора подвластни на комплексите, присъщи за дребните незначителни човечета. Нищожества, които искат да изглеждат мъжествени в своите очи чрез това, което притежават и могат да манипулират.

В комплекса ни, в блок 12, вход Б, ет. 6, ап. 24 живее бившият военен Николай Динев Колев. Това комплексирано създание от години отглежда кучета, които няколко месеца след появата си в дома му стават същества с изродено поведение.

Един слънчев предиобед съпругата на бившия военен извеждаше на разходка кучето им от породата Английски Бултериер.

Още с виждането на бездомната женска и нейните малки тази окаяница, не по-различна от съпруга си, с когото възпитават собствените си деца, абсолютно тенденциозно откопча кучето си от повода и го пусна срещу майката с малките.

Със заучени движения на бойно куче, бултериера захапа женската за муцуната и започна с клатещи на главата движения да се опитва да я убие. Хвърлих се върху кучето, стремейки се да го отстраня от женската, която виеше от болка, от муцуната й шуртеше кръв, а кученцата пищяха скупчени около нея. Успях да го отделя от жертвата. Тъй като то бе изключително силно и настървено да убива, се отскубна от мен, захапа едно от малките кученца и го уби моментално. Веднага след това захапа второ кученце, уби и него и носейки го в устата си избяга в посока на жилищния комплекс.

През цялото това време собственичката на кучето стоеше безучастно и с видимо безразличие наблюдаваше това, което става пред очите й. Това женско създание, дало живот на две прекрасни деца изживяваше своя върховен миг на наслада, наблюдавайки как техния изроден домашен любимец убива. Това женско създание, дало живот, в момента отне живот.

Предприех законови действия за подаване на жалби до съответните институции против въпросния собственик на кучето убиец.

Същия ден след обед „водачът на семейната глутница” Николай Динев Колев, започна да ме моли да не предприемам нищо срещу него като обеща, че ще махне кучето и повече то няма да бъде доведено в комплекса.

Въпреки, че бях афектиран, включително и ухапан от кучето му, аз му повярвах, обещах че няма да предприемам нищо, но разчитам на неговата дума. Видимо много уплашен той се закле, че ще удържи думата си. Наистина няколко дни след това кучето изчезна.

Мислех и вярвах, че ако не друго, насреща си имам Мъж. Човек, който има чест, държи на собствената си дума и наистина е проумял това, което индиректно е сторил.

Нищо подобно. Оказа се, че безличника е безличник. Човек, който отглежда животни по този начин, не може да бъде нещо повече от продукта на собствената си комплексираност и нехуманност.

На 12. 05. 2009 г. около 17:30 часа случайно се засякохме с Николай Динев Колев в полето. Попитах го защо не е удържал на думата си, защо ме молеше да не предприемам нищо срещу него, а сега кучето отново е тук. Същият, явно отново станал Мъж, надъхан и „напомпен” от подобия на него, демонстрира изключителна арогантност в поведението, заявявайки, че няма да махне кучето независимо какво бих предприел срещу него.

И аз естествено предприех.

Внесох жалби до всички правови институции на Нова Загора и като човек, вярващ в законността, зачаках отговор.

За жалост, еволюцията на деградата продължи надолу. Този жалък комплексар доказа абсолютно безапелационно истинската си същност.

Вижте долните снимки. Правени са в следобедните часове на 16. 05. 2009 г.

Това нещастно животно, майката на убитите кученца, оживя. Вземайки я в дома си, я подложих на ударна терапия с антибиотици и кортизолови препарати. След няколко дневно лечение и видимо подобрение, животното бе обезпаразитено. Предстои неговото ваксиниране и надеждата, че ще изживее живота си в спокойствие и радост.

Въпросният Николай Динев Колев преди години имаше Боксер. Още тогава съседите му говореха, че затварял боксера в гаража си, пускал вътре котки и по този начин „обучавал” кучето си да убива. В последствие по неизяснени за мене причини боксерът бе заменен с куче от породата Американски Булдог. Американският булдог определено не се развиваше добре, докато един ден изчезна. След време видях собственика му – Николай Колев и го попитах къде е кучето му. Отговорът му бе, че го е застрелял. На въпроса ми защо, той добави: „Защото му откриха диабет, а на мене болно куче не ми трябва.”

Следващото куче, което се появи е въпросният бултериер, за който става дума по-горе. Той никога не бе допускан да играе с други кучета, а с времето забелязах, че демонстрира немотивирана и непровокирана агресивност към всяко едно животно. Не закъсняха и сериозните инциденти. Миналата година бултериера се нахвърли върху козите на една жена, опитвайки да убие едно от яретата й. В опита на стопанката да спаси животното, кучето я захапа за ръката. След време бултериера нападна и момиче, нахвърляйки се направо върху гърдите му. Детето изпадна в страхова невроза, родителите му го водиха по лекари, подаваха жалба в полицията. Същите впоследствие се изселиха от комплекса.

Лично мен Николай Колев ме е предупреждавал да не доближавам много до него и кучето, защото същото, по неговите думи: „вече започна да напада и хора”.

След като подадох жалби до съответните институции, в личния си сайт дадох гласност на случая. В някои форуми веднага се появили знайни и незнайни драскачи. Тези форумни кинолози, не надскочили дребнавоста на мисленето си, започнали да правят персонални квалификации на моята личност, да защитават породата Английски Бултериер, без да са вникнали в идеята на поместеното от мен.

Винаги съм твърдял, че кучето е такова, каквото го направи неговия стопанин и средата, в която то се отглежда. Така, както описания от мене инцидент се случи с бултериер, можеше да се случи и с куче от всяка една друга порода, ако то се отглежда и възпитава по начина, по който се третира това окаяно животно.

С прокурорско постановление заедно с представители на полицията и комисия от кметството посетихме дома, в който се отглежда бултериера. Кучето бе поставено в тясна метална клетка – изгърбено, почти превито на две, без възможност да се обръща свободно вътре. Съпругата на Николай Колев каза, че то се отглеждало така, докато в жилището няма никой от семейството. А когато някой от живеещите се прибере, кучето стояло на терасата. При огледа на терасата се видя, че кучето няма изградени хигиенни навици – по мозайката имаше следи от насилствено изстъргване на засъхнали изпражнения.

При въпрос на един от полицайте на това куче не му ли е тясно, стопанката отговори: „И на мене ми е тясно и аз искам апартамент от 160 квадрата, но нямам”.

Така е, убийце на невинни същества. Но затова дали ти имаш или нямаш жилище според твоите критерии зависи основно от теб. А нещастното животно е в такива условия не по собствено желание, а защото съдбата го наказала да живее с вас.

Като човек, отглеждащ кучета повече от 40 години, занимаващ се със социална психология на кучето и проучващ формите на агресия, заявявам най-категорично:

1. Въпросният бултериер е с изкривени поведенчески реакци в резултат на неправилна социализация и тенденциозно използване за цели, противоречащи на естествената природа на животно от вида Канис фамилиарис.
2. Начинът, по който бултериера нападна женската безпорно говори, че това куче се използва за бой: Мотивите ми за това твърдене са следните:
- мъжко куче с нормална психика никога не напада женска, особено, когато тя е майка и в нейното поведение доминира майчинския инстинкт за съхранение на потомството.
- начинът, по който този бултериер захапва директно муцуната, като една от най-болезнените части на кучето, целейки да строши лицевата част на черепа показва, че това куче е приучавано на този прийом. Той не е нормален за нито едно куче, дори когато става дума за бой между мъжки в естествена среда за изясняване на йерархически позиции.

Може ли да бъде винено това клето животно, което определено е формирало извратени поведенчески реакции в резултат на неправилно отглеждане и неадекватно обучение. Определено не. Но за жалост то става жертва на комплексираността на своите собственици.

Това изродено поведение на въпросния бултериер може да се получи само при отглеждането му в една нездрава семейна среда, където нормите за цивилизованост, човечност и толерантност към животни, а от там косвено – и към хора, са занижени.

Искам да вярвам, че живеем в общество, което претендира да следва ценностите на цивилизацията. Искам да вярвам, че достоините да се наричат Човеци няма да останат безучастни към подобни деяния, към подобен изроден морал.

Николай Атанасов

Послеслов от автора:

Това е въпросната бездомна, дива, безпородна женска.

Това е клетото животно, което изродения бултериер на един комплексар за малко не уби, разкъсвайки две от невинните му рожби. Обзалагам се, че Николай Динев Колев не може да покаже подобни кадри с домашния си любимец. Не може, защото кучето е отражение на собственика си и средата, която той му е създал.

2007-06-27T11:35:00.004+03:00

ОВЧАРСКОТО КУЧЕ КАНГАЛ

Провинция Кангал

Историята на провинция Кангал се губи в далечното минало. Разположена в Анатолия, тя често се е явявала както гранична на различни самостоятелно обособени държави, така и център на различни заселения. По времето на литийците, с цел да се свърже търговията на Месопотамия с Егейско море, в посока Сивас-Малатия-Диарбъкър е построен път. По-късно, съгласно споразумение между селджуците и византийците, Кангал влиза в границите на селджукските турци. По това време започва и навлизане на туркмени.

Предполага се, че те са потомци на тюрко-огузите. Първоначално новозаселилите се туркмени били номади и се занимавали единствено с животновъдство. Постепенно придобиват уседнал начин на живот като се заселват в земите на днешните Химарла, Мисирорен и Хавуз. От време на време възобновявали номадските си привички, но общо взето вече се водели като уседнало население. По времето на Баязид ІІ провинция Кангал влиза в пределите на Османската империя.

Има няколко хипотези от къде идва името Кангал. Според някои названието е свързано с разположението на провинцията – в долина, заобиколена от планини под формата на примка, което на турски означава кангал. Според друга хипотеза, две номадски племена решили да сложат край на кървавата вражда помежду си и въвели термина „кан-кал”, който постепенно като произношение се превърнал в кангал. Има и хипотеза, че името идва от диво растение със сив цвят, което се казва кангал и е типично за този регион. Според едно предание първото тюркско номадско племе, заселило се по тези земи, се наричало Кангар. С времето името се трансформирало в Кангал.

Климатът в провинция Кангал е типично континентален. Зимата е дълга и студена с обилни снегове. Лятото е горещо и сухо.

Животновъдството на Кангал

Преобладаващият вид селскостопански животни, който се отглежда, е овцете. В момента броят им е между 100-120 хиляди. Основната порода е разновидност на Аккараман и също е наречена Кангал – на името на провинцията. Кангалската овца е едра. Височината при холката за женските е 70-75 см, а при мъжките – 80-85 см. Теглото на женските е 45-50 кг, а на мъжките 70-80, но има екземпляри, които достигат до 100 кг. Цветът на вълната е мръсно-бял. Често по муцуната, около очите и долната част на крайниците има черни петна. Овцете са без рога, а при кочовете рогатостта е около 5%. Лактационният период е около 150 дни. Млечността е ниска. Кангалската овца спада към тлъстоопашатите породи (в България класифицирани като тлъстозаднести – бел. моя). Лоеното образувание е с тегло между 5 и 8 кг, а върхът на опашката е тънък. Образува извивка под формата на латинската буква „S”.

Кучето Кангал

Усилено и системно проучвам породата кучета Кангал от 2002 г. и колкото повече информация придобивам, толкова повече нараства възхищението ми от тези забележителни животни. При посещенията си в Турция констатирах и нещо много интересно. В тази държава кинологията е все още на много ниско ниво. Едва от няколко години се правят първите по-сериозни стъпки. В същото време, аз не срещнах турчин, който, чувайки името Кангал, да не отреагира с ентусиазъм: „Е, това е нашето прекрасно куче!”

Първата ми информация за породата е от времето 1984-1985 година, когато получих книгата на Дейвид Нелсън: „Акбаш Дог (Белоглаво Куче, бел. моя) – турска порода за семейството и селското стопанство”. За читателя ще кажа, че Дейвид Нелсън е човекът, който пръв извършва сериозни проучвания на турските породи кучета, пазачи на стадата и благодарение на него те се популяризираха в Западния свят. В своята книга за породата Акбаш Нелсън бе отделил малко място и за друга турска порода, наречена от него „Карабаш” (Черноглав, бел. моя). Той беше и един от първите, който ги изнесе от Турция.

По-късни износи бяха извършени предимно от семейства от смесен брак – турци с чужденци. Доста кучета попаднаха в САЩ, Великобритания, Германия и някои Скандинавски страни. За съжаление много от тях зад граница започнаха да се отглеждат и развъждат като изложбени животни и домашни любимци – лишени от естествената им среда и предназначение на пазачи.

Първите сериозни проучвания на служебните качества на турските породи кучета бяха извършени от Джефри Грийн и Роджър Копинджър. Много фермери започнаха да използват тези кучета и за кратко време се получиха резултати за същността на Акбаша и Карабаша. Данните бяха поместени в редица научни съобщения, включително и няколко докторски дисертации. Своевеременно, името Карабаш постепенно беше изместено от много по-правилното Кангал, защото именно Кангала беше наречен от Д. Нелсън Карабаш. При проведения в последствие в Турция симпозиум за възстановяване и защита на местните породи кучета Кангал беше окончателно наложен като име и същевременно беше отхвърлено обобщаващото Анадолска овчарка.

Според някои предания историята на кангалското овчарско куче се свързва с времето на Вавилон и Асирия. Дедите на тази порода са използвани за бой с тигри и лъвове, а така също и като бойни кучета в армията.

Друго предание разказва, че един от наследниците на индийския престол подарил на османския падишах Султан Явуз Селим куче, което с лекота побеждавало лъвове. При завръщането си от източния поход, когато султана достигнал покрайнините на Деликташ в провинция Кангал, констатирал, че кучето се изгубило. Въпреки старателното издирване, то не било намерено. В последствие в този район започнали да се срещат големи и страшни кучета, за които предполагали, че са потомци на изгубеното куче на султана.

През 17 век по време на своите пътешествия Евлия Челеби описва тези кучета като грамадни и силни като лъвове.

От най-древни времена до настоящия момент кангалското овчарско куче е запазило своята автентичност както по отношение на екстериора, така и по отношение на ползователните си качества. Причината е, че то живее и се развъжда в строго затворен ареал и никога не е отглеждано в условия различни от тези, за които е селекционирано – да бъде с овцете и да ги охранява.

Предполага се, че в момента кангалското овчарско куче е единствената порода, която може да се справи в единоборство с вълк. След такава победа в продължение на няколко дни кучето едва се държи на краката си от умора. Ако по него има рани, те са предимно разкъсвания от ноктите на вълка. Такива рани се получават най-често, ако кучето не е впило зъбите си в шията на вълка, а в неговия корем. Когато Кангалското овчарско куче преследва вълка, при настигането му се стреми да го удари с гърдите си странично или в задната част. В резултат на голямата скорост двете животни се изтъркулват на земята, като всяко се стреми да се изправи колкото може по-бързо. Ако вълкът се изправи пръв, той се стреми да избяга. Ако първо се изправи кучето, то се нахвърля върху вълка и започва борба на живот и смърт. Когато вълкът вече е убит, кучето стои разкрачено над него, диша дълбоко и внимателно наблюдава трупа, Ако долови и най-малък признак на живот, яростно захапва вълка отново и продължава с настървение да хапе и разклаща глава. В такъв момент агресивността на кучето нараства и то не допуска до себе си и жертвата дори и своя стопанин. След около 3-4 часа кучето се успокоява емоционално и едва тогава избиват признаците на умора. По случай победата над вълка се коли овен, а на кучето се дава тлъстата лоена опашка. Името на такова куче започва да се разнася като легенда.

Кангалското овчарско куче е предано на своя стопанин и изключително привързано към семейството му. Когато е със стадото то изпълнява задълженията си на пазач и нищо не е в състояние да го отклони от поверените му животни освен появата на хищник или човек, който се приема като потенциален враг. Кангалско овчарско куче трябва да притежава следните качества: умът му да е над средното ниво, да не изневерява по никакъв повод на стопанина си или на стадото, да се отнася със заинтересованост към своите задължения, към чужди хора да реагира с лаене и евентуално нападение, да е силно и издържливо, да е в състояние да развива такава скорост, че да може да настигне бягащо хищно животно.

Забележка: За написването на този материал са използвани материали от книгите на Орхан Ялмаз „Кангалското куче” и Бозкирин Гьозчюзю „Турското Овчарско Куче Кангал”.

Голяма част от информацията е получена директно от мене при разговорите ми с турски граждани, а така също и от колежката ми Еврен Кобан, която извършваше проучвания върху кръвно-груповия полиморфизъм на кучетата Кангал и на местните породи овце в Турция.

Николай Атанасов

http://www.cynology.info

2007-06-27T10:39:00.008+03:00

За Агресията

1. Природа на агресията.

Разликата между понятията агресивност, агресия, злоба и войнственост в своята изразеност не са така диференцирани, както понятието страх. Те не могат да бъдат поставени под общ знак.

Освен това, специално за охарактеризиране на кучето като злобно, ние имаме известни резерви, въпреки че в литературата по кинология често се среща подобно определение. Изхождайки от класическата дефиниция, че “злобата представлява чувство на омраза и недоброжелателност, което е придружено от особена раздразнителност”, ние приемаме, че в естествената природа на кучето, без девиации в поведението, злоба не може да съществува.

За нас това е човешко качество, присъщо за мислещи индивиди, обладани от користни цели.

В същото време, ние можем да говорим за “злонравие” при кучетата (а и при други домашни животни) в случаите, когато човек се е отнасял с тях, особено в подрастващата им възраст, жестоко и грубо. Такива кучета често могат да развият в себе си своеобразно коварство и при удобен случай, който им се отдаде, да отвърнат с неконтролируема агресивност към всеки, който ги обслужва в момента или се намира в непосредствена близост.

В кинологията като агресия се квалифицира нападението, или намерението за нападение срещу друг представител от същия животински вид.

Агресията по отношение на всички противници се проявява в различни аспекти на поведението (определяне на йерархическо положение, защита на територия, защита на храна, борба за полов партньор, защита на потомство и др.).

Агресията се степенува според наследствената програма. Кучето не може да бъде научено да проявява основните начини на нападение и демонстриране на заплаха. Тези начини се носят по рождение и никакво обучение не може да измени вродената форма, под която те се проявяват. Инстинктивната програма на агресията може да бъде допълвана чрез обучение, но не може да бъде изменяна.

Агресивността е емоция, която агресията освобождава и реализира. След тази реализация нивото на агресия отново спада. При агресивното куче интерес представлява неговото отношение към хората.

Способността за агресивни прояви при кучето спрямо човек се обяснява с принципа на матрицата (научаване-отпечатване). Това се осъществява през критическия период за отпечатване, който е от момента на проглеждане до 50 дневна възраст. Кученцето се старае да отпечата в паметта си образа на хората и животните, с които контактува.

Според повечето теории кучето възприема човека като същество от същия вид. От тук се търси и обяснение на стремежа при неправилно възпитание кучето да заеме позицията на водач, което го прави агресивно към своя стопанин или членовете на семейството.

Особено ярко това се изразява при опит кучето да бъде отправено на мястото си като форма на наказание или опитът да му бъде отнета храната. Подобна е реакцията и при куче, което охранява “своя” двор. На лице е цялата гама на агресивни прояви - от ръмжене до нападение. През 1946 г. Крушинский установява положителна корелация между формите на агресия при родители и потомци, а в свое изследване от 1947 г. ученият посочва, че възбудимостта се унаследява доминантно или с непълно доминиране. През 1958 г. (Scott) и 1963 г. (Barnett) в научния свят се представят неопровержими доказателства за наследствения характер на агресивността.

През 1966 г. излиза от печат един от фундаменталните трудове на Лоренц, третиращ проблемите на агресията. Ученият развива тезата, че агресивността представлява “наследствен спонтанен стремеж”. В по-късни публикации на Скот и Барнет тезата се доразвива, като се добавя, че агресията има наследствен характер, но е зависима и от редица други фактори като опит, условия на средата, състояние на животното в момента и др.

Аналогични са данните, които представят Polsky (1984), Wilsson (1984) и Goddard (1985). През 1986 г. Goddard посочва, че проявяването на страх също има генетическа зависимост. Lore (1986) проверява реакцията на отглеждани в кучкарник кучета към непознати хора. Ученият констатира, че кучките отбягвали непознатите хора независимо от техния пол. Мъжките кучета били по-резерврани към мъжете, отколкото към жените.

Представителите на Сем. Canidae образуват съобщества, в които йерархическата структура е ясно изразена. Местоположението на всеки индивид се установява чрез поведенческите му реакции. Основно значение има агресивното поведение.

Неговото главно изразно средство е заплахата. Тя е ритуализирана форма, с която кучето показва готовността си за нападение. Изразът на заплаха при самоувереното куче се характеризира с набръчкване на горната устна, муцуната и челото, оголване на зъбите, отворена уста, насочени към противника ушни миди. Изключително характерен показател за агресията на кучето е погледът, който е пронизващ. Очите променят естествената си овална форма и изглеждат кръгли. Това е т. н. “зъл поглед”, който при някои кучета се характеризира и с особен рисунък на космената покривка над очите. Към заплашителния израз се прибавя настръхналата космена покривка по шията, плешките и гръбната линия. Опашката е вдигната, а специфичният звук, който се издава е ръмжене. При различните породи ръмженето се различава според дълбочината на тона, но във всички случаи тази дълбочина е всеобщ критерий за степента на агресивност.

Агресивността има ясна изразеност и в случаите, когато кучето защитава своя периметър, потомство или храна. В редица случаи агресивността възниква при причиняване на болка. Изказани са много хипотези за фрустрационния характер на агресията (Miller, 1941). Това става причина в психологията да се обособи самостоятелно учение, според което агресията е резултат на фрустрация.

2. Вродени задръжки на агресивността.

В социалния живот на кучето е биологически ефективно първата агресия да не се реализира, за да може агресивността да прояви своите ефективни задръжки. Тези задръжки се означават като вродени бариери на агресивността.

Първата бариера е формата на младото същество - затова възрастното куче не напада кученцата. Голяма толерантност се наблюдава и в поведението на кучето към децата, но това не може да се отнесе към куче, което е малтретирано от деца или е подложено на неправилно обучение (Собствени наблюдения).

Друга бариера на агресивността е полът на животното. Мъжкото куче не напада женската. Ако тази вродена блокада е нарушена, може да се предполага, че и други социални блокади са нарушени. Такова куче не трябва да се отглежда, а още по-малко - да се използва за разплод !

Трета бариера на агресивността е позата на победеното (на признаващото се за такова) куче. Когато съперникът приближава бавно и уверено с вдигната опашка, страхуващото се куче демонстира комплекс от поведенчески реакции: Ушите се притискат силно назад към главата и тила; крупата се отпуска и опашката се размахва ниско между краката или под корема; следва близване по муцуната; нежно, “робско” притъркване по тялото; повдигане на предната лапа и докосване, “погалване” на доминиращия индивид. Тази форма на подчиненост Шенкел (Schenkel, 1967) нарича “активна”. След като е демонстрирана цялата гама от гореизброените реакции, ако заплахата за страхуващото се куче не е преминала, то ляга на една страна или по гръб, притиска силно ушите си към главата, подвива опашка между краката, предоставя незащитените си шия и корем. Възможно е изпускане на урина. Тази завършваща фаза на подчинеността Шенкел определя като “пасивна”. Между активната и пасивната подчиненост понякога се наблюдават и междинни форми.

При собствени наблюдения сме установили, че страхуващото се куче може да остане изправено, но да притърква предната част на тялото си по земята, активно да облизва доминиращия съперник, да му предоставя муцуната или главата си, които доминантното животно може да поеме в устата си, но не ги захапва. В някои случаи доминиращото куче се качва върху подчиняващото и симулира копулационен акт. В случая половата принадлежност на индивидите няма значение.

Действието на вродените бариери на агресивността има своите граници. При вълците има случаи, когато два индивида са в схватка върху губещия да се нахвърлят и останалите. В подобно групово нападение се наблюдава силно изразено агресивно поведение без никаква задръжка на хапането. Участват всички животни, включително и женските. Победеното животно се обгражда от всички страни.

Обяснението за тази форма на поведение е следното: Първият и основен закон на глутницата е ефективната съвместна работа по време на ловуване и ефективно гарантиране на най-строга йерархия. Ако някой застрашава йерархията и не подобри ценностното си положение в нея, претърпявайки загуба, нарушава взаимните отношения и привлича върху себе си агресията на цялата глутница. Настъпва война за йерархическо преподреждане. Чрез груповото нападение на глутницата върху губещия се подпомага по-бързото възстановяване на спокойствието. Така както толерантността на кучетата и преди всичко - на мъжките вълци има свои граници и се проявява единствено в тях, така също е ограничена и толерантността спрямо победения противник.

В границите на емоционалната скала при кучето има дотолкова ефективна спирачка на агресивността, че често може да се наблюдава лъжливо захапване с растърсване близо до гърлото на победеното куче (върхова форма на захапване). Този акт се обозначава като самоволно разреждане на агресивността до безопасни размери. Ако агресивността достигне до върха на своя континуум (от англ. continuum - цялост), кучето хапе и разкъсва всичко, което му се изпречи. В това състояние то е способно да убива.

При здраво и нормално куче спирачките на агресивността са силни и се проявяват при всеки един конфликт. Срещат се кучета, които имат наследствено нарушени инстинктивни бариери. Между биологическите ограничения на действието на блокадите на агресивност и патологичното поведение на кучето има голяма и съществена разлика.

3. Агресивността при вълците и при кучетата.

Когато се разглеждат агресивните прояви в природни условия, се наблюдава реагиране на един и същ дразнител по различен начин. Изменения в агресивността на вълците може да се наблюдава според годишното време. Като цяло агресивността е по-малка през лятото.

При домашното куче през лятото доминиращият индивид предизвиква по-ниско стоящият от него към игра. През зимата може да се наблюдава противоположно поведение - доминиращият проявява агресивност и се стреми към нападение върху по-ниско стоящия.

Както при вълците, така и при кучетата агресивността нараства и при двата пола по време на разгонването. Ако в глутницата възникне враждебност между два нейни члена, тя се отразява и на останалите. Вълчиците са по-неагресивни от вълците, но когато в глутницата възникне конфликт с незаглушено нападение (истинско хапане) между две женски се наблюдават два пъти повече нападения, отколкото между два мъжкаря.

Агресивността нараства и в периодите на глад, но когато гладуването продължи дълго време, агресивността се снижава. Признаците на агресивност, открити при дивите представители на Сем. Canidae не могат директно да се пренесат при домашните кучета.

При доместикацията на кучето развитието на агресивността се спира на една недоразвита степен (фетализация) в различни функционални пространства по нееднакъв начин. При наблюдения на Zimen (1971) степента на агресивност, с която възрастният кралски (голям) пудел защитава своята индивидуална дистанция отговаря на петмесечен вълк в същата ситуация.

4. Различия между агресивност и ловна страст.

Ловната страст е коренно различна емоция от агресивността. Проявява се в други ситуации и с други изразни средства. Кучето, което преследва дивеча не проявява към него агресивност. Всички етологически проучвания върху вълци, преследващи едър дивеч са идентични - макар интензивността на емоциите в дадения момент да е много висока, преди нападението не се наблюдава никакъв признак на агресивно поведение. В моментите на най-напрегната съсредоточеност, характерна за ловното поведение, при самоуверените животни се наблюдават връзки с елементи на игрово поведение.

При наши наблюдения сме констатирали сблъсък между ловна страст и страх. Такова е поведението на кучета от неловни породи (в нашия случай - немски овчарски кучета), които нямат опит при сбивания с котки. Този сблъсък между ловна страст и страх се проявява в момента, когато преследваната котка не е в състояние да избяга и заема отбранителна позиция.

Вътрешният конфликт в изразните средства се отразява по различен начин от конфликта между агресивност и стах. И в двата случая изразяването на страх е еднакво, но ловната страст се проявява чрез напрегната съсредоточеност и опит за нападение, които се нарушават от отбранителните дайствия на котката. Нито един от наблюдаваните от нас изрази при кучето не може да се сравни с признаците на агресивност, които сме разгледали по-горе.

Фигурантът, работещ със служебно куче трябва да знае, че щом животното показва зъбите си, ръмжи и наежва космената си покривка, не е добър отбранител.

Кучето, което е добър пазач винаги потиска страстите си. Лае, понякога може да издава пищящи звуци, но никога на набръчква горната си устна, не се наежва и не ръмжи.

При наши наблюдения (1989, 1990, 1994, 1996) по време на изпитания на немски овчарски кучета сме констатирали, че преди нападение голяма част от тях размахват опашка. По този начин чрез нея те се успокояват разтоварващо. Напрегнатото куче стои неподвижно, следейки фигуранта. При най-малко движение то е готово да го нападне. Не се наблюдава никаква проява на злоба. Ако фигурантът помръдне, кучето напада без да е демонстрирало предварително признаци на заплаха.

При куче с изразена злоба в процеса на обучението се натрупва много напрежение. Това изисква прилагането на енергични методи на дресировка, за да се прекрати безпричинното нападение върху фигуранта.

5. Агресивност на кучето и служебна кинология.

Отношенията на служебното куче към човека са две. Към някои хора то проявява приятелско поведение, към други - неприятелско.

Преди развитието на етологията като наука двоякият характер на нападението на служебното куче върху човека не е бил обясним. Поради тази причина в кинологията се е очертал опитът да се квалифицират кучетата според нападателния или отбранителния инстинкт. Като израз на отбранителен инстинкт се е характеризирало нападателното поведение на кучето против човека, независимо дали той е предизвикал агресивност или ловна страст.

Днес се знае, че двете причини трябва ясно да се разграничават, за да може характеристиката “отбранителен инстинкт” да има своя специфичен смисъл както за кинологията като цяло, така и в частност - за дресировката.

Необходимо е да се прави разлика между агресивност и войнственост, между агресивност и храброст.

Храброто (смелото) куче има повишен праг за задействане на отбранителното поведение, но само поради тази причина не може да се нарече агресивно. Кучетата не могат да се разграничават на агресивни и войнствени, на агресивни и храбри, на неагресивни и войнствени и т. н.

В кинологията трябва да се наложи тенденцията самоувереното куче да има такива социални забрани, че нападение върху човек да се осъществява само при лична заплаха или при нападение над водача.

Това трябва да важи с пълна сила в тези случаи, когато кучета от служебни породи са включени в обществения живот. В работата на водача на служебно куче постоянно има мигове, в които агресивното поведение на животното е надеждна опора в рискова ситуация.

Агресивното куче не е за страхливи, нерешителни, безпринципни или с нисък обществен морал хора, които биха го използвали за цели, разминаващи се от предназначението, за което то е обучавано !

Необходимо е да се прави разлика между агресивност при здрави кучета и патологична агресивност.

Вроденото поведение може да бъде повлияно от външни фактори до настъпването на патологична хипертрофия на агресивното поведение при защита на територията, на храната, изясняване на йерархическа позиция и др. За наследствени увреждания могат да се приемат тези отклонения от нормалната агресивност, които се забелязват не само при конкретния индивид, но и при неговите братя, сестри и странични родственици, живеещи в различни условия. Патологична агресивност се проявява и при някои заразни заболявания (бяс, токсоплазмоза и др.).

Ако естеството на работа не изисква, агресивността на кучето не трябва да се повишава. В същото време не трябва да се изпада и в другата крайност - отглеждането да е такова, че да потиска агресивността.

Николай Атанасов

http://www.cynology.info

Всички права запазени!

Този материал не може да бъде използван под никаква форма без изричното съгласие на автора. Всяка форма на купиране и публично огласяване ще бъде преследвана според закона за авторското право!

2007-06-27T10:23:00.001+03:00

НЕМСКОТО ОВЧАРСКО КУЧЕ

(Deutscher Schaefer Hund, FCI No. 166)

През 1864 г. чешкият учител любител-палеонтолог Джейтелес (Jeitteles) открива край град Оломуц кости от куче от 4000-5000 г. пр. Хр. Подобни кости са открити по-късно в Австрия, Померания, Вюртемберг, Швейцария, Италия, Холандия, Ирландия. Всички са от времето на бронзовата ера в Европа. Източно от южните части на Каспийско море, също са открити подобни кости. Те също са от бронзовата ера, която във Вавилон и Мала Азия започва около 1500 до 2000 години по-рано, отколкото в Централна Европа. Като на пръв откривател, честта да даде название на този тип кучета се пада на Jeitteles. В памет и в знак на признателност към своята майка, той дава названието “домашно куче на най-добрата майка”.

От 1872 г. “бронзовото куче” става популярно в научния свят с името Canis familiaris matris optimae.

Повечето учени са на мнение, че то стои в основата на европейските породи кучета, помагащи при пашата на животните, като се допуска, че са възможни комбинации и с други примитивни типове.

От XIV - XV век започва обособяването на породи кучета, общото между които е удълженият формат на тялото, муцуна - равна или малко по-дълга от черепната част на главата, здрави зъби с ножицоподобна захапка, уши високопоставени и в повечето случаи стърчащи нагоре, опашка - дълга и висяща. Най-съществените различия са по отношение на дължината, цвета и структурата на космената покривка.

В Германия старият тип пастирски кучета е локализиран предимно във Вюртемберг, Бавария и Тюрингия.

Характерен породен белег на вюртембергските кучета е дългата и извита като сабя опашка, която се явява естествено продължение на гръбната линия, спуска се плавно надолу и достига под скакателните стави. По отношение на космената покривка разцветките са разнообразни.

Баварските кучета имат среден ръст, здрава конструкция на тялото и плавна, плъзгаща се ниско над земята походка.

Кучетата на Тюрингия са с най-импозантен външен вид, който се обуславя от високо поставените, стърчащи нагоре уши и космена покривка, наподобяваща тази на вълка. От осемдесетте години на XIX век започват да се срещат сравнително изравнени по тип кучета със сходни външни белези.

През 1882 г. на изложба в Хановер са представени две “вълчи кучета”. Това са роденият през 1878 г. Kirass и роденият през 1879 Greif, който е с бял цвят на космената покривка.

Три години по-късно, на изложбата в Ной-Брандербург, се появява и женско “вълче куче” - родената през 1878 г. Moreau.

На 16. 12. 1891 г. група ентусиасти сформират “Обединение Филакс” с основна цел - създаване на нова порода немско куче. Появилите се разногласия между членовете на ръководството стават причина през 1894 г. Обединението да прекрати своята дейност. Капитан Риехелман Дунау и Граф фон Хан настояват за развъждане на кучета за работа. На противоположната позиция е Фридрих Шпарвасер, който се стреми да прокара идеята за селекциониране на красиви, изложбени животни, без да се набляга на работните им качества.

От 1896 г. д-р Герланд фон Хилдесхайм започва да обучава кучета за работа в полицията. Негов последовател е капитан Шоенхер, който още през 1886 г. употребява куче при намеса на полицията в улични безредици. По-късно кап. Шоенхер създава школа за обучение на инструктори за работа със служебни кучета.

Немското овчарско куче дължи настоящия си облик на ротмистър Щефаниц (Max Emil Friedrich von Stephanitz), кавалерист от армията на Бисмарк. Щефаниц (30. 12. 1864 - 22. 04. 1936 г.) проучвал произхода на кучетата, обособяването на отделните породи и качествата, на които те са носители.

Наблюдавайки работата на различните типове старонемски овчарски кучета, техният интелект и прозорливост по време на паша на овцете и в същото време абсолютно безстрашие, когато се налага да се защити стадото или стопанина, Щефаниц трайно оформя критерия си за новата порода немско овчарско куче като съчетание на прекрасен екстериор и безупречни работни качества.

На 03. 04. 1899 г. в Карлсруе се провежда изложба. Победител в изложбата е Hektor Linksrhein - оценен най-високо спрямо всички участващи кучета. Щефаниц вижда в Hektor кучето, което трябва да постави началото на новата порода. Купува го за 200 Марки от собственика му, франкфуртския развъдчик Шпарвасер (Sparwasser), прекръства го на Horand и му добавя името на собствения си развъдник “Графрат” (Horand von Grafrath).

Роденият на 01. 01. 1895 г. Horand von Grafrath е регистриран като първото "Немско Овчарско Куче".

На 20. 09. 1899 г. във Франкфурт на Майн е приет първия стандарт на породата. Той претърпява редица корекции, допълнения и поправки през 1901, 1909, 1930, 1961, 1976, 1991 и 1995 години.

Действащият в момента стандарт е от 23. 03. 1991 г. с редакция от 1993 г. и презаверявания през 1995 г. и 1997 г. През 1899 г. се провежда и първата изложба на немски овчарски кучета. През 1901 г. седалището на Обединението за немски овчарски кучета се премества в Мюнхен. От 1921 г. главната квартира се установява в Аугсбург, където се намира и в момента.

През 1902 г. се сформират клубове в Швейцария и Австрия, през 1910 - във Франция, през 1912 - в Холандия и Белгия, през 1914 - в Чехия, през 1919 - във Великобритания и т. н.

На 22. 04. 1936 г. завършва земния път на Щефаниц - човекът, който отдава всичко от себе си за създаването на най-прекрасната, незаменима по своята универсалност порода - немското овчарско куче.

Започнало съществуването си само с няколко човека, днес Обединението за немски овчарски кучета обхваща следните деветнадесет Областни групи (Landes Gruppen - LG):

1. Hamburg/Schleswig-Holstein;

2. Berlin-Brandenburg;

3. Niedersachen;

4. Waterkant;

5. Nordheinland;

6. Westfalen;

7. Ostwestfalen/Lippe;

8. Hessen-Sud;

9. Hessen-Nord;

10. Rheinland-Pfalz;

11. Saarland;

12. Baden;

13. Wurtemberg;

14. Bayern-Nord;

15. Bayern-Sud;

17. Thuringen;

18. Sachsen;

19. Sachsen-Anhalt;

20. Meklenburg.

В изброените областни групи има обособени над две хиляди и триста Местни групи (Orts Gruppen - OG) с повече от 120 000 души членска маса.

Областна група 16 (LG 16 Ausland) контролира дейността на организациите, занимаващи се с немски овчарски кучета, членове на Световния съюз на обединенията за немски овчарски кучета, но извън територията на Германия.

В племенната книга (по данни от 06. 04. 2001 г.) са записани 2 079 186 кучета. На 20. 11. 1997 г. в том 98 на племенната книга бе записано двумилионното немско овчарско куче. Това е родената на 3. 09. 1997 г. Zari vom Augrund. Развъдчик е Бернд Вебер от Бад Швартау.

Всяка година на прегледите и изложбите по екстериор се представят повече от 20 000 кучета.

Над 70 съдии определят екстериорните им достойнства.

От 1966 г. е въведен контрол за наличие на тазобедрена дисплазия.

Над 1000 кучета ежегодно преминават през преглед за преценка на племенната годност.

До началото на Първата Световна война породата се консолидира благодарение на 3 основни линии - Dewet, Beowolf и Starkenburg. В основата и на трите стои Хоранд и с всички той има различна степен на инбридинг (близкородствено съешаване).

От 1914 до 1918 г. изложби не се провеждат. Подновяват се веднага след войната, през 1919.

До смъртта си, през 1936 г., Щефаниц е единственият, който контролира състоянието на породата, определя кои ще са водещите разплодници и в каква насока ще се развива селекцията. Последователно след него Обединението за немски овчарски кучета е оглавявано от д-р Рьозебек (1936-1947), Каспар Калцмар (1947-1956), д-р Функ (1956-1975), Кристоф Румел (1975-1985), Херман Мартин (1985-1996).

След смъртта на Х. Мартин на 05. 09. 1996 г., Президент на Обединението (на Световния съюз) става Петер Меслер.

На 17. 05. 1968 г. се основава “Европейски съюз на обединенията за немски овчарски кучета (EUSV)”. Същата година се провежда и първият европейски шампионат за водачи на служебни кучета.

През 1974 г. Европейският съюз, с участието на 36 държави, прерастна в “Световен съюз на обединенията за немски овчарски кучета (WUSV)”. Първата международна изява на WUSV е организирането на шампионат за немски овчарски кучета в Залцбург (Австрия) през 1975 г.

В момента Световният съюз на обединенията за немски овчарски кучета е най-голямата организация по кинология в света. По брой на страните, членуващи в нея, тя превъзхожда многократно Международната федерация по кинология.

2007-06-27T09:46:00.001+03:00

ОВЦЕ, ОВЧАРИ И КУЧЕТА

Разгръщайки някои научни източници по овцевъдство от началото и средата на миналия век може да се получи частичен отговор на въпроса какви са местните породи овце в нашата страна. Техният произход е свързан генетически с породите Цакел и Цигай. Не малка част са плод на безразборно кръстосване между двете изходни форми. В Румъния овчарите обособяват голямата група на неконтролираните кръстоски под общото име “Стогош”, а цакела наричат “Цуркана”. В Сърбия той е известен с името “Праменка”, а в Унгария – с името “Рачка”. В Германия и Австрия запазва собственото си название – “Цакелска овца” (Zakelschaf).

На фона на гореизложеното, да се върнем отново в България. Какво се забелязва в нашата страна по това време. Почти колкото селища, толкова породи овце и почти никакъв или крайно бегъл отговор на въпроса от коя изходна форма са те – Цакел, Цигай или хаос, получен между двете. Моята цел не е да правя подробна характеристика на различно именуваните породи. Предметът на анализа ми е да насоча вниманието ви върху нещо друго.

В таблица, поместена в оригиналното издание на тази статия, са включени 25 породи. Всички те са именувани според териториалната си принадлежност и една единствена носи името на етноса, който я е развъждал – Каракачанската овца. До тук нищо лошо. Та нали в крайна сметка, ако българите от векове вече са уседнали по тези земи, единствено скитащите номади са циркулирали от беломорието до Стара планина и обратно. Най-малкото от историческа признателност, им се полага да имат овца, носеща тяхното име. Но можем ли със същото безразлично спокойствие да кажем, че им се полага и овчарското куче по нашите земи да носи тяхното име.

Прекаленото оказване на чест опорочава, а още повече – искам максимата “уважавам тебе, но истината-още повече” да бъде водеща в моите по-нататъшни разсъждения.

За да бъда докрай верен на тази максима, ще споделя следното. Аз също съм писал за каракачанското куче. Първите ми статии за тази порода са още от 1984-1987 г. По-късно, около 1997-1998 г. също писах за каракачанското куче. Но можеше ли по него време да се пише за българска порода кучета, когато данните на всички специалисти се свеждаха до едно единствено куче – това на каракачаните. От позицията на времето започвам да мисля, че това е имало своята пропагандна или по-скоро – компесаторна цел. Дискриминираните от комунистическия режим каракачани бяха откъснати от стадата си и типичния за тях начин на живот. Защо за компенсация да не им се остави едно куче, което в тяхна чест да носи името им.

В литературата по животновъдство, независимо дали е за местни овце, коне или кучета винаги доминираше определението “каракачанско”. Но в науката, както и в живота, застоят е немислим. Историци, етнографи, зоолози, животновъди и кинолози започнаха да изнасят нови и нови данни, които едни след други оборваха стари теории и догми.

Нещо повече – каракачаните отдавна вече нямаха нищо общо с животните, които носеха тяхното име. Натрупали пари, благодарение на скромния начин на живот, които водеха, създали контакти със съплеменниците си от значително по-развитата в икономическо отношение Гърция, каракачаните се отдадоха на съвсем други дейности, диаметрално противоположни на овцевъдството. И ако имаха нещо запазено от животновъдния си дух, това беше строителството на мандри, преработка и търговия с млечни продукти, но не и отглеждане на овце.

На фона на гореизложеното и на поредицата публикации по темата през последните години, трудно може да бъде обяснен неистовия стремеж на някои българи да наложат овчарско куче на България, а в същото време да носи името “Каракачанско”.

На територията на една независима, исторически от хилядолетия утвърдена държава, да се наложи името на номадско племе, което от появата си по тези земи до настоящия момент не съумя да формира цялостна, етнически обособена и конкретно локализирана народностна група.

Жалко за България, че в живота й се намесват българи плюли на чест, достойнство и националност. Още по-жалък е фактът, ако е истина това, което ми разказаха за един от претендиращите за познавач на породата, наречена “Каракачанска”. За да бъде и вълкът сит, и агнето цяло, и за да задоволи мегаломанските си амбиции, същият твърдял: “Помогнете ми да стана председател на Българската федерация по кинология и аз ви обещавам, че до 10 години ще има и Каракачанско куче и Българско овчарско куче”. Ако това изказване е истина, аз предлагам по-добре да я подкараме на принципа на горната таблица за породите овце в България. Тъй като в нашата страна има изявени няколко центъра на привърженици на кучето, което едни наричат “българско”, а други “каракачанско”, не е ли по-добре да задоволим амбициите на всички. И без това кинологията е подкарана към пълно унищожаване, давайте да създадем Пернишко овчарско куче, Софийско овчарско куче, Монтанско овчарско куче, Разложко овчарско куче, Пловдивско овчарско куче, Старозагорско овчарско куче, Силистренско овчарско куче и т. н.

Имаме ли право в рамките на една държава, която по дължина не надхвърля 600 км да говорим за различни овчарски породи. Много по-правилно е да се разсъждава за породни типове с една изходна форма и тя да носи името на държавата, където се е породоформирала и практически доказала. Дивите форми на домашното куче са носители на значителни различия в зависимост от условията на средата, в която са отглеждани и конкретиката на тяхното използване. Постоянното мигриране на човешките маси изиграва не по-малка роля за измененията на придружаващите ги кучета. Тези изменения се засилват и от факта, че новодошлите кучета започват да се кръстосват с вече локализираните преди тях.

В началото на Терциера Америка е свързана с Европа посредством т. н. Исландски мост. От своя страна Америка е свързана и с Азия посредством Аляска. В същото време Европа и Азия са разделени помежду си от Обийско (Obish Sea) море, което свързва Северния ледовит океан с Eкваториалното море (Thetis Sea). Последното е покривало почти изцяло сегашна Южна и Средна Европа, без Пиринейския полуостров. Към края на Терциера започват значителни изменения на сушата. С появата на Беринговия проток Америка се откъсва от Азия. Част от Исландския мост потъва и по този начин Америка се откъсва и от Европа. Днешните остатъци от Исландския мост са Исландия и Британските острови. Поради повдигане на земните пластове, северната част на Обийско море изчезва и Европа се свързва по суша с Азия. От Обийско море се запазва днешното Черно море (с разклонение през Румъния и Унгария до Алпите), Каспийско море, Аралско Море и Байкалското езеро. Също поради земни размествания се появява и Егейската сушина, която свързва Балканския полуостров с Мала Азия.

При приблизително такова очертание на сушата на северното полукълбо, настъпва Дилувиума. В началото на този период населението на Европа принадлежи към Неандерталския тип (Homo haidelbergensis). Северните части на континента са заети от Кроманьонския тип. Възникналата на северния полюс студена вълна бавно се разпростира на юг и обхваща останалите части на земната повърхност. Влошените климатични условия налагат Кроманьонския човек да се придвижва на юг. Той заема цяла Южна Европа без Балканския полуостров. Причината е, че по това време нашите земи са откъснати от Европа посредством румъно-унгарското разклонение на Черно Море и появилите се ледници в Алпите.

С преминаването на ледниковия период Кроманьонеца се връща отново назад. Част от тази раса се изтегля на север, а друга – на изток, като се заселва в земите северно от р. Дунав. Това е един от начините, по които се формира северната и южна група на индогерманските племена. По-късно, по време на неолитното си развитие, тези племена се разпръскват в различни посоки. На запад достигат до земите на днешна Италия, а на изток – до Мала Азия.

Тъй като в края на Дилувиума и началото на Алувиума Балканския полуостров е откъснат от Европа, се предполага, че неговите първи заселници идват от Мала Азия. Това е южната група на Пелазгите (Homo alpinus), които носят със себе си културата на неолита. За разлика от Кроманьонеца, Пелазгите са на по-високо ниво в своето социално развитие и бит. Правят си наколни жилища и оръжия от изгладен камък. Познават грънчарството, обработват конопа и най-важното – имат свои собствени домашни животни. Това са:

1. Дребната коза – Capra hircus palustris;

2. Дребната овца – Ovis aries palustris;

3. Дребното късорого говедо – Bos Taurus brachiceros;

4. Дребната свиня – Sus scrofa palustris;

5. Дребното куче – Canis familiaris palustris.

През Алувиума Егейската сушина потъва и на нейно място се образува Егейско море, което спира притока на хора и животни от Мала Азия към Балканския полуостров. В същото време започва изсушаване на западните румъно-унгарски разклонения на Черно море. Това предполага един неспирен северен поток на хора и животни от Азия в посока към Балканския полуостров.

Северната група на Homo alpinus (Пелазкия човек) се насочва на север от Черно и Каспийско море, заобикаля от север южната група на индогерманските племена и заселва Средна и Западна Европа. По този начин неолитната култура на наколните жилища се появява и в Европа. Още в предисторическо време южната индогерманска група, вече обособена в племената Елини, Илири и Траки, се спуска на юг и достига до най-южните точки на днешна Гърция. Индогерманите водят със себе си своите домашни животни:

1. Коза със завити рога – Capra hircus strepsiceros meridionalis;

2. Овца с големи рога – Ovis aries Studeri;

3. Сиво дългорого говедо – Bos taurus primigenus;

4. Дребен лек кон – Equs caballus minor;

5. Овчарско куче – Canis familiaris pastoralis.

Смесването на животните на Пелазгия човек с тези на Индогерманските племена поставя началото на автохтонните породи животни по земите на Балканския полуостров. Голямата славянска маса, която впоследствие залива Балканския полуостров, също довежда със себе си своите кози, овце, говеда, коне, птици, кучета и др.

Според костни находки, датирани от времето, за което пиша, типичното куче по нашите земи било от типа Palustris (дребното куче, донесено от Пелазгия човек) и Intermedius (междинна форма между дребните и големи породи кучета). По външен вид те наподобявали много повече съвременните представители на ловните породи, отколкото на овчарските кучета. Целият този конгломерат от представители на вида Canis Familiaris обособява едно средно едро куче, с лека костна система, удължена лицева част на черепа, с високо поставени – в повечето случай стърчащи нагоре уши. В екстериорно отношение това куче няма нищо общо с обекта на моите разсъждения.

И все пак на Балканите съществува едро куче, което фенотипно се различава от местния автохтонен тип и основната му функция е да пази и да се бие. Къде можем да намерим пресечната точка на взаимно изключващите се представители на вида Canis Familiaris. На територията на Балканите отдавна е известно кучето на молосите, носещо тяхното име. За жалост и за него данните са противоречиви. Една част от учените го описват като олекотен тип, а други - като едро, масивно и борбено куче. Къде е истината. Къде е голямото куче пазач.

Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) класифицира кучетата в 5 породи, изхождайки от произхода и териториалната им принадлежност. Това са: Египетски кучета, Епирски кучета, Мелитски кучета, Молоси, Молосо-лаконски кръстоски.

През Римската империя, освен описаните от Аристотел, са познати и следните породи: Албанска, Африканска, Иберийска, Келтска, Критска, Метагонийска, Сармандска, Сирийска, Солентинска, Финикийска.

Ако трябва да търсим произхода на едрите кучета пазачи, явно трябва да се концентрираме около времето на Аристотел и Александър Македонски, завоеванията на Великата римска империя и кръстоносните походи.

По данни на исторически писмени документи, по време на своите походи за завладяване на Изтока, Александър Македонски е имал в армията си кучета. Вероятно това са били селекционирани по размер и борбеност молоси, които са задоволявали потребността от бойно куче. Когато Александър Македонски достига до Индия, се снабдява с мести кучета бойци. Оценя по достойнство качествата им и неминуемо ги използва “за подобряване на кръвта” на молоските кучета.

От историята знаем, че финикийците като добри търговци и мореплаватели достигат до земите на днешна Испания. Финикийците са имали асировавилонски бойни кучета и много исторически данни показват, че са ги разселили във всички посоки на своите търговски пътешествия. Това е един от пътищата, по който в южните части на Западна Европа се появяват масивните кучета на Пиренеите и швейцарските Алпи. Римските легиони спомагат за по-нататъшното разселване на тези кучета, като ги разпростират по цяла Италия, Централна и Северна Европа, Британските острови. Локализирани в различни географски райони, подложени на различни климатични въздействия и селекция по отношение на ползователни изисквания, тези изходни форми поставят началото на много европейски породи, известни като кучета-пазачи. Идва времето на кръстоносните походи и кучешкият миграционен процес се повтаря, само че - в обратна посока. Вече утвърдени породи кучета-пазачи (Пиринейско планинско куче, Мареманско и Абрузко куче, Улмски дог, Английски мастиф и др.) се локализират по долината на река Некар в Германия, в земите на днешна Чехия и Унгария, достигат до териториите на България, попадат отново на азиатския континент.

Миграционните процеси от изток на индоевропейски, тюркски и други народи са следващата голяма вълна, която довежда в земите на Европа едри охраняващи кучета. Вече обособените овчарски кучета на полупустинната Азия и планинския Кавказ навлизат в Североизточна Турция, Карпатите, приволжска и дунавска България. В цялата тази амалгама звучи ненаучно, ако не и глупаво твърдението за обособена чиста порода на територията на една кръстопътна държава, която през хилядолетния исторически процес на миграции, завоевания, робства, величия и падения е поела целия негативизъм на миксираността и безпородността.

Ако говорим за овчарско куче, ние трябва да локализираме нашите твърдения в сферата на зоологията и животновъдството с неговите строго специализирани отрасли – генетика и развъждане. За да бъдем още по-прецизни, трябва да се спрем върху последните разкрития в сферата на молекулярната биология, кръвно-груповия полиморфизъм, ДНК-анализите, разчитането на генома на домашното куче. До настоящия момент генезисът на молосоподобните кучета в нашата страна не е изяснен. За тази немалка група, сраснала се с овцевъдните традиции на населението на Балканския полуостров, няма комплексни научни изследвания.

Моите лични проучвания през периода 1985-1988 г., а по-късно от 1990 до 1992 г. са върху малки извадки (общо от 80 до 100 кучета), които при съответните вариационно-статистически обработки остават математически недостоверни. Сравнително сериозни и обширни изследвания са правени от д-р Т. Гайтанджиев, на когото в най-голяма степен се дължи популяризирането им като “Каракачански”. Неговите привърженици и последователи се оказаха некомпетентни да защитят тезата, предизвикваща полемичност.

В спомените ми изниква една полемика от около 1988 година. Развиваше се теория за каракачанското куче. Макар и претендиращ за изследовател и познавач на породата, авторът не можа да отговори на въпроса ми към кой краниален тип спада кучето, за което говори. Мой колега го попита за начина и типа на хранене. Отговорът беше уклончив и неубедителен, а когато за добавка бе посочено, че животинският протеин се доставя чрез консумация на умрели агнета, смехът сред присъстващите беше вече неудържим. Част от разсъжденията бяха, че каракачанското куче (което е пазач, бел. моя) с достойнство може да замести класическата пастирска порода Бордър Коли. Това беше достатъчно да разбера накъде ще отиде породата, ако попадне в ръцете на хора, имащи знания, аналогични на демонстрираните в момента.

От биологична и ползователна гледна точка названието “каракачанско” или “българско”, няма да придаде някакви по-специфични качества на кучето, нито пък ще омаловажи неговите достойнства. Но във времето на една историческа епоха, когато светът се глобализира, границите – размиват, а нациите обезличават, е престъпление да се наричаш българин и същевременно да прокарваш чужди на националната ни принадлежност теории.

Народът ни е световно известен със своята верска толерантност и хуманно отношение към всички, с които граничи и които живеят на неговата територия. Но същият този народ е оцелял въпреки робства, войни, гонения, тоталитарни потисничества, защото нито за миг не е забравял, че е народ Български. И най-голямата трагедия на този народ е, че понякога до решаване на съдбините му се докопват продажни люде, които Паисий нарече “неразумни уроди”.

Поради липса на проучвания относно кръвно-груповия полиморфизъм и ДНК-анализи на молосоидите в България, на настоящия етап ще бъде престъпление да се говори за конкретна породна принадлежност. Като българин и човек уважаващ науката, приемам условно, че се касае за представител на биологичния вид Canis familiaris с название Българско Овчарско Куче. В морфологично отношение допускам връзка с Гръцкото Овчарско Куче и Карпатска Овчарка. Наблюдавам фенотипна близост с Шарпланинската Овчарка и с Крашката Овчарка. Резервиран съм да допусна сходство с турската порода Акбаш, при формирането на която са участвали и местни хрътки. Не напразно при нея са обособени два типа, единият от които е видимо олекотен. Намирам далечни сходства с породата Кангал, по-изразена външна близост с Кавказката овчарка и малко от характерните породни белези на Средноазиатската овчарка.

Що се касае до начина, по който трябва да е формирана породата Българско Овчарско Куче, съм разработил конкретна схема: В България има много кучета, които в общи линии се доближават до горното описание, но в крайна сметка – порода няма. Това не се дължи единствено на факта, че няма официално приет и междонародно признат стандарт, или включване в класификацията на Международната Федерация по кинология. Причината е, че няма сериозен развъдно-селекционен подход към тези кучета.

Провежданите изложби са изпразнена от развъдно съдържание показност. Представят се кучета с единствената цел да се завоюват награди, а в резултат на каква селекция са получени те или как по-нататък ще участват в развъдния процес – никой не се интересува.

Първата основна причина за съществуващото трагично състояние с овчарското куче на България е наличието на шепа хора, обособили различни, противостоящи една на друга групи, а претендиращи, че създават порода.

Втората причина е, че в тези групи основният движещ фактор е кой да се титулува “Лидер” и как може да се реализира за сметка на овчарското куче.

Третата причина е, че в нито една от тези групи няма хора, които реално поне от малко разбират от кинология в истинския смисъл на думата. Тези, които имат животновъдно образование са явно на такова ниво, че могат единствено да обличат думите си с терминология, но остават изпразнени от съдържанието на истинската наука.

Има няколко основни изисквания, за да може да се консолидира истинско овчарско куче.

Преди всичко по формиране на породата трябва да работят истински българи – не само по произход, но и по дух, и по национално самосъзнание.

Тези българи трябва да имат знания, сили и възможности да творят в сферата на кинологията.

Тези българи не трябва да робуват на лични страсти, мегаломански амбиции и налудничави идеи.

Тези българи трябва да знаят, да могат и да искат сътворяването на нещо стойностно, което да ни направи още по-горди със своя произход и историческа принадлежност.

Николай Атанасов

http://www.cynology.info/

Всички права запазени!

Оригиналът на горенаписаното е публикуван в списание "Обичам те, Животно".