ОВЦЕ, ОВЧАРИ И КУЧЕТА

Разгръщайки някои научни източници по овцевъдство от началото и средата на миналия век може да се получи частичен отговор на въпроса какви са местните породи овце в нашата страна. Техният произход е свързан генетически с породите Цакел и Цигай. Не малка част са плод на безразборно кръстосване между двете изходни форми. В Румъния овчарите обособяват голямата група на неконтролираните кръстоски под общото име “Стогош”, а цакела наричат “Цуркана”. В Сърбия той е известен с името “Праменка”, а в Унгария – с името “Рачка”. В Германия и Австрия запазва собственото си название – “Цакелска овца” (Zakelschaf).

На фона на гореизложеното, да се върнем отново в България. Какво се забелязва в нашата страна по това време. Почти колкото селища, толкова породи овце и почти никакъв или крайно бегъл отговор на въпроса от коя изходна форма са те – Цакел, Цигай или хаос, получен между двете. Моята цел не е да правя подробна характеристика на различно именуваните породи. Предметът на анализа ми е да насоча вниманието ви върху нещо друго.

В таблица, поместена в оригиналното издание на тази статия, са включени 25 породи. Всички те са именувани според териториалната си принадлежност и една единствена носи името на етноса, който я е развъждал – Каракачанската овца. До тук нищо лошо. Та нали в крайна сметка, ако българите от векове вече са уседнали по тези земи, единствено скитащите номади са циркулирали от беломорието до Стара планина и обратно. Най-малкото от историческа признателност, им се полага да имат овца, носеща тяхното име. Но можем ли със същото безразлично спокойствие да кажем, че им се полага и овчарското куче по нашите земи да носи тяхното име.

Прекаленото оказване на чест опорочава, а още повече – искам максимата “уважавам тебе, но истината-още повече” да бъде водеща в моите по-нататъшни разсъждения.

За да бъда докрай верен на тази максима, ще споделя следното. Аз също съм писал за каракачанското куче. Първите ми статии за тази порода са още от 1984-1987 г. По-късно, около 1997-1998 г. също писах за каракачанското куче. Но можеше ли по него време да се пише за българска порода кучета, когато данните на всички специалисти се свеждаха до едно единствено куче – това на каракачаните. От позицията на времето започвам да мисля, че това е имало своята пропагандна или по-скоро – компесаторна цел. Дискриминираните от комунистическия режим каракачани бяха откъснати от стадата си и типичния за тях начин на живот. Защо за компенсация да не им се остави едно куче, което в тяхна чест да носи името им.

В литературата по животновъдство, независимо дали е за местни овце, коне или кучета винаги доминираше определението “каракачанско”. Но в науката, както и в живота, застоят е немислим. Историци, етнографи, зоолози, животновъди и кинолози започнаха да изнасят нови и нови данни, които едни след други оборваха стари теории и догми.

Нещо повече – каракачаните отдавна вече нямаха нищо общо с животните, които носеха тяхното име. Натрупали пари, благодарение на скромния начин на живот, които водеха, създали контакти със съплеменниците си от значително по-развитата в икономическо отношение Гърция, каракачаните се отдадоха на съвсем други дейности, диаметрално противоположни на овцевъдството. И ако имаха нещо запазено от животновъдния си дух, това беше строителството на мандри, преработка и търговия с млечни продукти, но не и отглеждане на овце.

На фона на гореизложеното и на поредицата публикации по темата през последните години, трудно може да бъде обяснен неистовия стремеж на някои българи да наложат овчарско куче на България, а в същото време да носи името “Каракачанско”.

На територията на една независима, исторически от хилядолетия утвърдена държава, да се наложи името на номадско племе, което от появата си по тези земи до настоящия момент не съумя да формира цялостна, етнически обособена и конкретно локализирана народностна група.

Жалко за България, че в живота й се намесват българи плюли на чест, достойнство и националност. Още по-жалък е фактът, ако е истина това, което ми разказаха за един от претендиращите за познавач на породата, наречена “Каракачанска”. За да бъде и вълкът сит, и агнето цяло, и за да задоволи мегаломанските си амбиции, същият твърдял: “Помогнете ми да стана председател на Българската федерация по кинология и аз ви обещавам, че до 10 години ще има и Каракачанско куче и Българско овчарско куче”. Ако това изказване е истина, аз предлагам по-добре да я подкараме на принципа на горната таблица за породите овце в България. Тъй като в нашата страна има изявени няколко центъра на привърженици на кучето, което едни наричат “българско”, а други “каракачанско”, не е ли по-добре да задоволим амбициите на всички. И без това кинологията е подкарана към пълно унищожаване, давайте да създадем Пернишко овчарско куче, Софийско овчарско куче, Монтанско овчарско куче, Разложко овчарско куче, Пловдивско овчарско куче, Старозагорско овчарско куче, Силистренско овчарско куче и т. н.

Имаме ли право в рамките на една държава, която по дължина не надхвърля 600 км да говорим за различни овчарски породи. Много по-правилно е да се разсъждава за породни типове с една изходна форма и тя да носи името на държавата, където се е породоформирала и практически доказала. Дивите форми на домашното куче са носители на значителни различия в зависимост от условията на средата, в която са отглеждани и конкретиката на тяхното използване. Постоянното мигриране на човешките маси изиграва не по-малка роля за измененията на придружаващите ги кучета. Тези изменения се засилват и от факта, че новодошлите кучета започват да се кръстосват с вече локализираните преди тях.

В началото на Терциера Америка е свързана с Европа посредством т. н. Исландски мост. От своя страна Америка е свързана и с Азия посредством Аляска. В същото време Европа и Азия са разделени помежду си от Обийско (Obish Sea) море, което свързва Северния ледовит океан с Eкваториалното море (Thetis Sea). Последното е покривало почти изцяло сегашна Южна и Средна Европа, без Пиринейския полуостров. Към края на Терциера започват значителни изменения на сушата. С появата на Беринговия проток Америка се откъсва от Азия. Част от Исландския мост потъва и по този начин Америка се откъсва и от Европа. Днешните остатъци от Исландския мост са Исландия и Британските острови. Поради повдигане на земните пластове, северната част на Обийско море изчезва и Европа се свързва по суша с Азия. От Обийско море се запазва днешното Черно море (с разклонение през Румъния и Унгария до Алпите), Каспийско море, Аралско Море и Байкалското езеро. Също поради земни размествания се появява и Егейската сушина, която свързва Балканския полуостров с Мала Азия.

При приблизително такова очертание на сушата на северното полукълбо, настъпва Дилувиума. В началото на този период населението на Европа принадлежи към Неандерталския тип (Homo haidelbergensis). Северните части на континента са заети от Кроманьонския тип. Възникналата на северния полюс студена вълна бавно се разпростира на юг и обхваща останалите части на земната повърхност. Влошените климатични условия налагат Кроманьонския човек да се придвижва на юг. Той заема цяла Южна Европа без Балканския полуостров. Причината е, че по това време нашите земи са откъснати от Европа посредством румъно-унгарското разклонение на Черно Море и появилите се ледници в Алпите.

С преминаването на ледниковия период Кроманьонеца се връща отново назад. Част от тази раса се изтегля на север, а друга – на изток, като се заселва в земите северно от р. Дунав. Това е един от начините, по които се формира северната и южна група на индогерманските племена. По-късно, по време на неолитното си развитие, тези племена се разпръскват в различни посоки. На запад достигат до земите на днешна Италия, а на изток – до Мала Азия.

Тъй като в края на Дилувиума и началото на Алувиума Балканския полуостров е откъснат от Европа, се предполага, че неговите първи заселници идват от Мала Азия. Това е южната група на Пелазгите (Homo alpinus), които носят със себе си културата на неолита. За разлика от Кроманьонеца, Пелазгите са на по-високо ниво в своето социално развитие и бит. Правят си наколни жилища и оръжия от изгладен камък. Познават грънчарството, обработват конопа и най-важното – имат свои собствени домашни животни. Това са:

1. Дребната коза – Capra hircus palustris;

2. Дребната овца – Ovis aries palustris;

3. Дребното късорого говедо – Bos Taurus brachiceros;

4. Дребната свиня – Sus scrofa palustris;

5. Дребното куче – Canis familiaris palustris.

През Алувиума Егейската сушина потъва и на нейно място се образува Егейско море, което спира притока на хора и животни от Мала Азия към Балканския полуостров. В същото време започва изсушаване на западните румъно-унгарски разклонения на Черно море. Това предполага един неспирен северен поток на хора и животни от Азия в посока към Балканския полуостров.

Северната група на Homo alpinus (Пелазкия човек) се насочва на север от Черно и Каспийско море, заобикаля от север южната група на индогерманските племена и заселва Средна и Западна Европа. По този начин неолитната култура на наколните жилища се появява и в Европа. Още в предисторическо време южната индогерманска група, вече обособена в племената Елини, Илири и Траки, се спуска на юг и достига до най-южните точки на днешна Гърция. Индогерманите водят със себе си своите домашни животни:

1. Коза със завити рога – Capra hircus strepsiceros meridionalis;

2. Овца с големи рога – Ovis aries Studeri;

3. Сиво дългорого говедо – Bos taurus primigenus;

4. Дребен лек кон – Equs caballus minor;

5. Овчарско куче – Canis familiaris pastoralis.

Смесването на животните на Пелазгия човек с тези на Индогерманските племена поставя началото на автохтонните породи животни по земите на Балканския полуостров. Голямата славянска маса, която впоследствие залива Балканския полуостров, също довежда със себе си своите кози, овце, говеда, коне, птици, кучета и др.

Според костни находки, датирани от времето, за което пиша, типичното куче по нашите земи било от типа Palustris (дребното куче, донесено от Пелазгия човек) и Intermedius (междинна форма между дребните и големи породи кучета). По външен вид те наподобявали много повече съвременните представители на ловните породи, отколкото на овчарските кучета. Целият този конгломерат от представители на вида Canis Familiaris обособява едно средно едро куче, с лека костна система, удължена лицева част на черепа, с високо поставени – в повечето случай стърчащи нагоре уши. В екстериорно отношение това куче няма нищо общо с обекта на моите разсъждения.

И все пак на Балканите съществува едро куче, което фенотипно се различава от местния автохтонен тип и основната му функция е да пази и да се бие. Къде можем да намерим пресечната точка на взаимно изключващите се представители на вида Canis Familiaris. На територията на Балканите отдавна е известно кучето на молосите, носещо тяхното име. За жалост и за него данните са противоречиви. Една част от учените го описват като олекотен тип, а други - като едро, масивно и борбено куче. Къде е истината. Къде е голямото куче пазач.

Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) класифицира кучетата в 5 породи, изхождайки от произхода и териториалната им принадлежност. Това са: Египетски кучета, Епирски кучета, Мелитски кучета, Молоси, Молосо-лаконски кръстоски.

През Римската империя, освен описаните от Аристотел, са познати и следните породи: Албанска, Африканска, Иберийска, Келтска, Критска, Метагонийска, Сармандска, Сирийска, Солентинска, Финикийска.

Ако трябва да търсим произхода на едрите кучета пазачи, явно трябва да се концентрираме около времето на Аристотел и Александър Македонски, завоеванията на Великата римска империя и кръстоносните походи.

По данни на исторически писмени документи, по време на своите походи за завладяване на Изтока, Александър Македонски е имал в армията си кучета. Вероятно това са били селекционирани по размер и борбеност молоси, които са задоволявали потребността от бойно куче. Когато Александър Македонски достига до Индия, се снабдява с мести кучета бойци. Оценя по достойнство качествата им и неминуемо ги използва “за подобряване на кръвта” на молоските кучета.

От историята знаем, че финикийците като добри търговци и мореплаватели достигат до земите на днешна Испания. Финикийците са имали асировавилонски бойни кучета и много исторически данни показват, че са ги разселили във всички посоки на своите търговски пътешествия. Това е един от пътищата, по който в южните части на Западна Европа се появяват масивните кучета на Пиренеите и швейцарските Алпи. Римските легиони спомагат за по-нататъшното разселване на тези кучета, като ги разпростират по цяла Италия, Централна и Северна Европа, Британските острови. Локализирани в различни географски райони, подложени на различни климатични въздействия и селекция по отношение на ползователни изисквания, тези изходни форми поставят началото на много европейски породи, известни като кучета-пазачи. Идва времето на кръстоносните походи и кучешкият миграционен процес се повтаря, само че - в обратна посока. Вече утвърдени породи кучета-пазачи (Пиринейско планинско куче, Мареманско и Абрузко куче, Улмски дог, Английски мастиф и др.) се локализират по долината на река Некар в Германия, в земите на днешна Чехия и Унгария, достигат до териториите на България, попадат отново на азиатския континент.

Миграционните процеси от изток на индоевропейски, тюркски и други народи са следващата голяма вълна, която довежда в земите на Европа едри охраняващи кучета. Вече обособените овчарски кучета на полупустинната Азия и планинския Кавказ навлизат в Североизточна Турция, Карпатите, приволжска и дунавска България. В цялата тази амалгама звучи ненаучно, ако не и глупаво твърдението за обособена чиста порода на територията на една кръстопътна държава, която през хилядолетния исторически процес на миграции, завоевания, робства, величия и падения е поела целия негативизъм на миксираността и безпородността.

Ако говорим за овчарско куче, ние трябва да локализираме нашите твърдения в сферата на зоологията и животновъдството с неговите строго специализирани отрасли – генетика и развъждане. За да бъдем още по-прецизни, трябва да се спрем върху последните разкрития в сферата на молекулярната биология, кръвно-груповия полиморфизъм, ДНК-анализите, разчитането на генома на домашното куче. До настоящия момент генезисът на молосоподобните кучета в нашата страна не е изяснен. За тази немалка група, сраснала се с овцевъдните традиции на населението на Балканския полуостров, няма комплексни научни изследвания.

Моите лични проучвания през периода 1985-1988 г., а по-късно от 1990 до 1992 г. са върху малки извадки (общо от 80 до 100 кучета), които при съответните вариационно-статистически обработки остават математически недостоверни. Сравнително сериозни и обширни изследвания са правени от д-р Т. Гайтанджиев, на когото в най-голяма степен се дължи популяризирането им като “Каракачански”. Неговите привърженици и последователи се оказаха некомпетентни да защитят тезата, предизвикваща полемичност.

В спомените ми изниква една полемика от около 1988 година. Развиваше се теория за каракачанското куче. Макар и претендиращ за изследовател и познавач на породата, авторът не можа да отговори на въпроса ми към кой краниален тип спада кучето, за което говори. Мой колега го попита за начина и типа на хранене. Отговорът беше уклончив и неубедителен, а когато за добавка бе посочено, че животинският протеин се доставя чрез консумация на умрели агнета, смехът сред присъстващите беше вече неудържим. Част от разсъжденията бяха, че каракачанското куче (което е пазач, бел. моя) с достойнство може да замести класическата пастирска порода Бордър Коли. Това беше достатъчно да разбера накъде ще отиде породата, ако попадне в ръцете на хора, имащи знания, аналогични на демонстрираните в момента.

От биологична и ползователна гледна точка названието “каракачанско” или “българско”, няма да придаде някакви по-специфични качества на кучето, нито пък ще омаловажи неговите достойнства. Но във времето на една историческа епоха, когато светът се глобализира, границите – размиват, а нациите обезличават, е престъпление да се наричаш българин и същевременно да прокарваш чужди на националната ни принадлежност теории.

Народът ни е световно известен със своята верска толерантност и хуманно отношение към всички, с които граничи и които живеят на неговата територия. Но същият този народ е оцелял въпреки робства, войни, гонения, тоталитарни потисничества, защото нито за миг не е забравял, че е народ Български. И най-голямата трагедия на този народ е, че понякога до решаване на съдбините му се докопват продажни люде, които Паисий нарече “неразумни уроди”.

Поради липса на проучвания относно кръвно-груповия полиморфизъм и ДНК-анализи на молосоидите в България, на настоящия етап ще бъде престъпление да се говори за конкретна породна принадлежност. Като българин и човек уважаващ науката, приемам условно, че се касае за представител на биологичния вид Canis familiaris с название Българско Овчарско Куче. В морфологично отношение допускам връзка с Гръцкото Овчарско Куче и Карпатска Овчарка. Наблюдавам фенотипна близост с Шарпланинската Овчарка и с Крашката Овчарка. Резервиран съм да допусна сходство с турската порода Акбаш, при формирането на която са участвали и местни хрътки. Не напразно при нея са обособени два типа, единият от които е видимо олекотен. Намирам далечни сходства с породата Кангал, по-изразена външна близост с Кавказката овчарка и малко от характерните породни белези на Средноазиатската овчарка.

Що се касае до начина, по който трябва да е формирана породата Българско Овчарско Куче, съм разработил конкретна схема: В България има много кучета, които в общи линии се доближават до горното описание, но в крайна сметка – порода няма. Това не се дължи единствено на факта, че няма официално приет и междонародно признат стандарт, или включване в класификацията на Международната Федерация по кинология. Причината е, че няма сериозен развъдно-селекционен подход към тези кучета.

Провежданите изложби са изпразнена от развъдно съдържание показност. Представят се кучета с единствената цел да се завоюват награди, а в резултат на каква селекция са получени те или как по-нататък ще участват в развъдния процес – никой не се интересува.

Първата основна причина за съществуващото трагично състояние с овчарското куче на България е наличието на шепа хора, обособили различни, противостоящи една на друга групи, а претендиращи, че създават порода.

Втората причина е, че в тези групи основният движещ фактор е кой да се титулува “Лидер” и как може да се реализира за сметка на овчарското куче.

Третата причина е, че в нито една от тези групи няма хора, които реално поне от малко разбират от кинология в истинския смисъл на думата. Тези, които имат животновъдно образование са явно на такова ниво, че могат единствено да обличат думите си с терминология, но остават изпразнени от съдържанието на истинската наука.

Има няколко основни изисквания, за да може да се консолидира истинско овчарско куче.

Преди всичко по формиране на породата трябва да работят истински българи – не само по произход, но и по дух, и по национално самосъзнание.

Тези българи трябва да имат знания, сили и възможности да творят в сферата на кинологията.

Тези българи не трябва да робуват на лични страсти, мегаломански амбиции и налудничави идеи.

Тези българи трябва да знаят, да могат и да искат сътворяването на нещо стойностно, което да ни направи още по-горди със своя произход и историческа принадлежност.

Николай Атанасов

http://www.cynology.info/

Всички права запазени!

Този материал не може да бъде използван под никаква форма без изричното съгласие на автора. Всяка форма на купиране и публично огласяване ще бъде преследвана според закона за авторското право!

Оригиналът на горенаписаното е публикуван в списание "Обичам те, Животно".