ОВЧАРСКОТО КУЧЕ КАНГАЛ

Провинция Кангал

Историята на провинция Кангал се губи в далечното минало. Разположена в Анатолия, тя често се е явявала както гранична на различни самостоятелно обособени държави, така и център на различни заселения. По времето на литийците, с цел да се свърже търговията на Месопотамия с Егейско море, в посока Сивас-Малатия-Диарбъкър е построен път. По-късно, съгласно споразумение между селджуците и византийците, Кангал влиза в границите на селджукските турци. По това време започва и навлизане на туркмени.

Предполага се, че те са потомци на тюрко-огузите. Първоначално новозаселилите се туркмени били номади и се занимавали единствено с животновъдство. Постепенно придобиват уседнал начин на живот като се заселват в земите на днешните Химарла, Мисирорен и Хавуз. От време на време възобновявали номадските си привички, но общо взето вече се водели като уседнало население. По времето на Баязид ІІ провинция Кангал влиза в пределите на Османската империя.

Има няколко хипотези от къде идва името Кангал. Според някои названието е свързано с разположението на провинцията – в долина, заобиколена от планини под формата на примка, което на турски означава кангал. Според друга хипотеза, две номадски племена решили да сложат край на кървавата вражда помежду си и въвели термина „кан-кал”, който постепенно като произношение се превърнал в кангал. Има и хипотеза, че името идва от диво растение със сив цвят, което се казва кангал и е типично за този регион. Според едно предание първото тюркско номадско племе, заселило се по тези земи, се наричало Кангар. С времето името се трансформирало в Кангал.

Климатът в провинция Кангал е типично континентален. Зимата е дълга и студена с обилни снегове. Лятото е горещо и сухо.

Животновъдството на Кангал

Преобладаващият вид селскостопански животни, който се отглежда, е овцете. В момента броят им е между 100-120 хиляди. Основната порода е разновидност на Аккараман и също е наречена Кангал – на името на провинцията. Кангалската овца е едра. Височината при холката за женските е 70-75 см, а при мъжките – 80-85 см. Теглото на женските е 45-50 кг, а на мъжките 70-80, но има екземпляри, които достигат до 100 кг. Цветът на вълната е мръсно-бял. Често по муцуната, около очите и долната част на крайниците има черни петна. Овцете са без рога, а при кочовете рогатостта е около 5%. Лактационният период е около 150 дни. Млечността е ниска. Кангалската овца спада към тлъстоопашатите породи (в България класифицирани като тлъстозаднести – бел. моя). Лоеното образувание е с тегло между 5 и 8 кг, а върхът на опашката е тънък. Образува извивка под формата на латинската буква „S”.

Кучето Кангал

Усилено и системно проучвам породата кучета Кангал от 2002 г. и колкото повече информация придобивам, толкова повече нараства възхищението ми от тези забележителни животни. При посещенията си в Турция констатирах и нещо много интересно. В тази държава кинологията е все още на много ниско ниво. Едва от няколко години се правят първите по-сериозни стъпки. В същото време, аз не срещнах турчин, който, чувайки името Кангал, да не отреагира с ентусиазъм: „Е, това е нашето прекрасно куче!”

Първата ми информация за породата е от времето 1984-1985 година, когато получих книгата на Дейвид Нелсън: „Акбаш Дог (Белоглаво Куче, бел. моя) – турска порода за семейството и селското стопанство”. За читателя ще кажа, че Дейвид Нелсън е човекът, който пръв извършва сериозни проучвания на турските породи кучета, пазачи на стадата и благодарение на него те се популяризираха в Западния свят. В своята книга за породата Акбаш Нелсън бе отделил малко място и за друга турска порода, наречена от него „Карабаш” (Черноглав, бел. моя). Той беше и един от първите, който ги изнесе от Турция.

По-късни износи бяха извършени предимно от семейства от смесен брак – турци с чужденци. Доста кучета попаднаха в САЩ, Великобритания, Германия и някои Скандинавски страни. За съжаление много от тях зад граница започнаха да се отглеждат и развъждат като изложбени животни и домашни любимци – лишени от естествената им среда и предназначение на пазачи.

Първите сериозни проучвания на служебните качества на турските породи кучета бяха извършени от Джефри Грийн и Роджър Копинджър. Много фермери започнаха да използват тези кучета и за кратко време се получиха резултати за същността на Акбаша и Карабаша. Данните бяха поместени в редица научни съобщения, включително и няколко докторски дисертации. Своевеременно, името Карабаш постепенно беше изместено от много по-правилното Кангал, защото именно Кангала беше наречен от Д. Нелсън Карабаш. При проведения в последствие в Турция симпозиум за възстановяване и защита на местните породи кучета Кангал беше окончателно наложен като име и същевременно беше отхвърлено обобщаващото Анадолска овчарка.

Според някои предания историята на кангалското овчарско куче се свързва с времето на Вавилон и Асирия. Дедите на тази порода са използвани за бой с тигри и лъвове, а така също и като бойни кучета в армията.

Друго предание разказва, че един от наследниците на индийския престол подарил на османския падишах Султан Явуз Селим куче, което с лекота побеждавало лъвове. При завръщането си от източния поход, когато султана достигнал покрайнините на Деликташ в провинция Кангал, констатирал, че кучето се изгубило. Въпреки старателното издирване, то не било намерено. В последствие в този район започнали да се срещат големи и страшни кучета, за които предполагали, че са потомци на изгубеното куче на султана.

През 17 век по време на своите пътешествия Евлия Челеби описва тези кучета като грамадни и силни като лъвове.

От най-древни времена до настоящия момент кангалското овчарско куче е запазило своята автентичност както по отношение на екстериора, така и по отношение на ползователните си качества. Причината е, че то живее и се развъжда в строго затворен ареал и никога не е отглеждано в условия различни от тези, за които е селекционирано – да бъде с овцете и да ги охранява.

Предполага се, че в момента кангалското овчарско куче е единствената порода, която може да се справи в единоборство с вълк. След такава победа в продължение на няколко дни кучето едва се държи на краката си от умора. Ако по него има рани, те са предимно разкъсвания от ноктите на вълка. Такива рани се получават най-често, ако кучето не е впило зъбите си в шията на вълка, а в неговия корем. Когато Кангалското овчарско куче преследва вълка, при настигането му се стреми да го удари с гърдите си странично или в задната част. В резултат на голямата скорост двете животни се изтъркулват на земята, като всяко се стреми да се изправи колкото може по-бързо. Ако вълкът се изправи пръв, той се стреми да избяга. Ако първо се изправи кучето, то се нахвърля върху вълка и започва борба на живот и смърт. Когато вълкът вече е убит, кучето стои разкрачено над него, диша дълбоко и внимателно наблюдава трупа, Ако долови и най-малък признак на живот, яростно захапва вълка отново и продължава с настървение да хапе и разклаща глава. В такъв момент агресивността на кучето нараства и то не допуска до себе си и жертвата дори и своя стопанин. След около 3-4 часа кучето се успокоява емоционално и едва тогава избиват признаците на умора. По случай победата над вълка се коли овен, а на кучето се дава тлъстата лоена опашка. Името на такова куче започва да се разнася като легенда.

Кангалското овчарско куче е предано на своя стопанин и изключително привързано към семейството му. Когато е със стадото то изпълнява задълженията си на пазач и нищо не е в състояние да го отклони от поверените му животни освен появата на хищник или човек, който се приема като потенциален враг. Кангалско овчарско куче трябва да притежава следните качества: умът му да е над средното ниво, да не изневерява по никакъв повод на стопанина си или на стадото, да се отнася със заинтересованост към своите задължения, към чужди хора да реагира с лаене и евентуално нападение, да е силно и издържливо, да е в състояние да развива такава скорост, че да може да настигне бягащо хищно животно.

Забележка: За написването на този материал са използвани материали от книгите на Орхан Ялмаз „Кангалското куче” и Бозкирин Гьозчюзю „Турското Овчарско Куче Кангал”.

Голяма част от информацията е получена директно от мене при разговорите ми с турски граждани, а така също и от колежката ми Еврен Кобан, която извършваше проучвания върху кръвно-груповия полиморфизъм на кучетата Кангал и на местните породи овце в Турция.

Николай Атанасов

http://www.cynology.info