За Каракачанското Куче или как дявола чете Евангелието

Може би читателят се възхищава на хубавата снимка и същевременно се възмущава защо е зачеркната. Следващият текст дава отговор на въпроса.

Едва ли има любител на нашето овчарско куче, който да не е запознат със споровете, които се водят около името му. В различни печатни издания, електронни медии и интернет се наблюдава едно постоянно преплитане на названия от рода „българско”, „влашко”, „вълкодав”, „каракачанско, „меча порода”, „овчарско”, „пастирско”, „родопско”, „чобанско” и т.н.

Сред населението особено силно битува названието „каракачанско”. Двама трима тенденциозно настроени комплексари, далеч от кинологията, докопали се до някой и друг научно недостоверен източник, опитват (и то доста успешно) да манипулират общественото мнение.

Тази публикация няма за цел да разнищва в детайли истините и лъжите, фактите и фалшификациите. Долните редове са продиктувани единствено от спекулирането с една единствена публикация, която „апологетите” на т.н. порода „каракачанско куче” използват като мотивация за логично неиздържаните си твърдения.

Още с първото си „пръкване” т.н. „специалисти” на породата в защита на своите нелепи теории цитират публикация от немския ветеринарен лекар Ханс Петерс, написал една кратка статия от 5-6 страници, в която споменава за кучето на каракачаните.

Въпреки многократно отправените им покани да поместят тази статия, да посочат как и до колко мотивирано авторът развива тезата за българска порода „каракачанско куче” те не предприеха нищо. Възниква въпроса – Защо? А отговорът не е много сложен – или защото те не познават съдържанието на статията, или защото информацията в тази статия не се явява в защита на нелепостите им.

Д-р Петерс посещава България през 30-те години на миналия век и в един кратък описателен текст поднася информация за кучето на каракачаните. Не може да се отрече фактът, че той ползва и няколко научни обекта. Това са два черепа на мъжко и женско куче (баща и дъщеря). Друг е въпросът, че те не могат да бъдат достоверен източник, даващ характеристика на цяла порода.

И така, да започнем по ред.

Ханс Петерс започва краткото си съобщение със своеобразно оправдание, че много трудно по земите на Балканите могат да се намерят автентични представители на първоначалните форми на домашното куче. Самият той казва: „Колкото повече се отдалечаваме от Централна Европа, толкова по-несигурни стават нашите знания за първоначалните форми на домашните кучета...”, продължавайки по-нататък, че в най-скоро време смесването ще бъде толкова голямо, че „...ще изчезнат съвсем”.

Няколко абзаца по-надолу авторът продължава „Срещнах породата първо при каракачаните – овчари-номади, чиито летни пасища се намират високо в Родопите...”. „Те държат кучетата за да пазят техните големи стада от овце, но районът на разпространение се простира със сигурност и извън Родопите – върху останалите централнобалкански планини; може би навсякъде нататък, където се отглеждат овцете от породата цакел...”

Ако анализираме казаното до тук, можем да направим няколко извода:

1. Още през 1938 г. д-р Петерс заявява, че все по-трудно може да се говори за чисти породи кучета, които стремежът към елитно развъждане в животновъдството постепенно ще претопи.
2. Д-р Петерс посочва, че първо (което не означава единствено) среща кучетата при каракачаните, за които правилно казва, че са номади.

Това логично отговаря и на следващите въпроси, че това са скитащи (мигриращи) пастири с непостоянно местообитаване по летните пасища високо в Родопите. Следващата аналогия е, че след като има летни пасища, има и зимни такива. А именно зимното пасище е мястото на постоянно местообитаване, родното място на тези, които преживяват чрез циркулиране от едно място на друго.

3. Д-р Петерс изключително точно и научно посочва породата овце – Цакел. Той не я нарича „каракачанска”, „пременка”, „рачка” или с всяко едно друго име, дадено й от местното население за съответния район.
4. Д-р Петерс набляга „районът на разпространение се простира със сигурност и извън Родопите – върху останалите централнобалкански планини”. И е прав. Прав е от една страна, че това е тип куче, което се среща на територията на Целия Балкански полуостров, но използващо топонимите за съответния географски район или балканска държава.
По-надоло авторът развива тезата си защо нарича тези кучета „каракачански”, а именно: „Въпреки това широко наличие (из целия Балкански полуостров, бел. моя) бих искал (нека читателят забележи условността – „бих искал”, а не „наричам” или „определям”, бел. моя) да именувам тази порода кучета на името на животновъдите и притежателите (а не „развъдчиците”, бел. моя), при които най-напред срещнах особено хубави, напълно чисти екземпляри – именно Каракачаните”.

Д-р Петерс продължава с условностите, че става дума за малка връзка с един тясно ограничен район и посочва името на кучетата на немски език – Karakatschan-Hund като веднага, за да бъде конкретен, казва, че това е име, което се използва: „и в България под названието „Каракачанско куче”.

Няма да анализирам в детайли горния абзац. До колкото можах, направих го в текста, между редовете, но не мога да не наблегна на последните думи на д-р Петерс, че става дума за название, което се използва „и в България”. Това е достатъчно ясен отговор на въпроса – д-р Петерс, говори за кучето, което ползват каракачаните и на когото го кръщава, но това НЕ Е българска порода, това са кучета, които под това име се назовават И в България.

И ако до тук коментарът се отнасяше за названието, разпространението и народностната принадлежност на породата, ще разгледам коментара на д-р Петерс върху фенотипните белези, върху това, което се явява видима характеристика на „породата” каракачанско куче. Надявам се, че читателят ще чете внимателно, ще се опита да си припомни всичко което е чел като екстериорна характеристика за „националната порода” каракачанско куче и ще си направи изводите с разум и съответни заключения.

Д-р Петерс посочва за каракачанските кучета (възрастни животни, със завършен растеж):
1. Височина при холката – около 60 см.
2. Космена покривка – мека, копринена, вълниста. На гърба дълга до 10 см, по главата – 0,8 см, по краката – 1,5 см.
3. Уши – висящи (без задължителното посочване да са „ниско поставени”. Казвам, „задължително посочване”, защото то е нетипично за молосоидния тип кучета, бел. моя).
4. Опашка – леко извита, с хубава мека космена покривка (без да е посочено вдигане над гръбната линия, завиване на кравай и т.н., бел. моя).
5. Цвят на космената покривка – цитирам дословно „само черни с бял белег, както и черно-бяло шарени, не обаче червени или жълтеникави кучета.

По-надолу д-р Петерс посочва измеренията на черепите, които е имал на разположение. Няма да се спирам в детайли, защото както вече посочих два черепа или дори две цели животни не могат да бъдат критерий за белезите на цяла порода. Ще спомена само, че размерите, които д-р Петерс посочва за Базиларна дължина, Базикраниална ос и т.н. абсолютно не се препокриват с това, което днешните „апологети” на каракачанското куче представят като порода.

Следват няколко абзаца с разсъждения върху поведението на каракачанското куче, но тъй като те са лишени напълно от научна стойност, няма да се спирам на тях. Авторът разказва как кучетата не понасяли повод (също наблюдения само върху две животни), как си играели с Лиско (лисиче, отглеждано в домашни условия) и т.н.
Най-същественото и може би най-стойностното от цялата публикация е заключението на автора. А то е, че каракачанското куче е порода на Балканския полуостров (не на каракачаните, не българска, сръбска, македонска, гръцка и т.н) и неговото правилно название би трябвало да бъде Canis familiaris Balcanicus – Домашно куче на Балканите.

Разгледаната по-горе статия уважаеми Читателю, е „Библията” на нашите „каракачански капацитети”

Хайде сега накратко да разгледаме как те четат тази „Библия”.

В нашата страна най-дръзко и с най-голямо самочувствие се самоафишира така наречената Международната асоциация “Каракачанско куче” (МАКК), която е забулена с такава мистерия, че все още широката аудитория не може да разбере до колко е Асоциация и до колко е Международна. След вътрешни разногласия нейният дългогодишен президент Светлин Стоев бе сменен с Атила Седефчев (2008 г.). Последвали патологични амбиции за вождизъм още веднъж „прекроиха” ръководството на МАКК, с подмяна на Седефчев като неин президент. От своя страна част от личния състав и ръководството на вече разцепената МАКК сформираха нова структура с название Международно обединение „Каракачанско Куче” (МОКК).